— …или отказвате и въпросът отива в съда, а копия от събраните материали ще бъдат изпратени и до прокуратурата — довърши спокойно Жулиета Стоянова. — Сигурна съм, че и кредиторите на сина ви ще проявят жив интерес. Едва ли ще им е безразлично по какъв начин е опитвал да укрие активи от принудително събиране.
— Ще подпиша — прекъсна я Борис Филипов глухо.
— Борисче! — възкликна Светлана Велизарова.
— Мамо, стига — изрече той през зъби, без да я поглежда.
Хвана химикалката и се наведе над листовете. Теодора наблюдаваше как ръката му оставя подписа — широк, разкривен, сякаш изписан в треска. Същата тази ръка някога я беше притискала към себе си в деня на сватбата им, галеше косата ѝ, когато беше болна, подаваше ѝ чаша шампанско в новогодишната нощ. Спомените проблеснаха и угаснаха.
Светлана също положи подписа си — мълчаливо, със стиснати устни, без дори да прегледа текста.
— Ще получите заверените копия по пощата — каза Жулиета, прибирайки документите в папката си. — Желая ви приятен ден.
Борис и майка му излязоха, без да се сбогуват. Вратата се затвори тихо след тях.
Теодора остана неподвижна, вперила поглед в масата, върху която току-що беше решена съдбата ѝ. Би трябвало да изпита облекчение, дори удовлетворение. Вместо това в гърдите ѝ се настани празнота — и някаква кротка тъга по всичко, което можеше да се случи, но никога няма да стане.
Прехвърлянето на собствеността отне почти месец. Теодора обикаляше институции, чакаше реда си с номерче в ръка, заверяваше подписи при нотариус, плащаше държавни такси. Дните се нижеха в опашки и формуляри.
Галина Емилова мърмореше, че сестра ѝ е спряла да се храни и почти не спи, но всяка вечер оставяше на масата чиния с топла храна и чаша билков чай.
— Станала си по-слаба с цял размер — отбеляза една сутрин, докато Теодора закопчаваше дънките си. — Това вече не е нормално.
— Щом приключа с документите, ще наваксам — усмихна се вяло тя.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Към средата на април най-сетне получи удостоверението за вписване. Стоеше в коридора на службата по вписванията, държеше листа с официалния печат и препрочиташе редовете отново и отново.
Поземлен имот и незавършена сграда в района на Правец. Собственик — Теодора Богданова.
Изключителна, еднолична собственост.
— Добре ли сте? — обади се служителката зад гишето.
— Да — отвърна Теодора и пое дълбоко въздух. — Всичко е наред. За пръв път от много време насам.
Когато излезе навън, слънцето на април я заслепи. Беше необичайно топло, пъпките по дърветата вече се разтваряха.
Борис повече не ѝ се обади — и тя не съжаляваше. От познати разбра, че фирмата му окончателно е фалирала, кредиторите разпродават каквото е останало, а той се е върнал при майка си в Ботевград. Говореше се, че Светлана е продала апартамента си, за да покрие част от дълговете му.
Новината не предизвика нито злорадство, нито съчувствие. Теодора просто я прие, както човек приема прогноза за времето.
Напусна старата си работа — офисът беше твърде близо до жилището, в което някога живееха заедно. Среща на улицата би била неизбежна. Започна в малка IT компания в квартал „Сокол“ — заплатата беше по-ниска, но колегите млади, а никой не задаваше въпроси за личния ѝ живот.
Галина ѝ предложи да остане при нея поне до есента, но Теодора поклати глава.
— Благодаря ти, Гале. За всичко. Но имам нужда от свое място. Ще довърша къщата и ще се преместя там поне за лятото.
— Там още има безкрай работа! Покривът, вътрешната облицовка, отоплението…
— Ще се справя. Ще намеря майстори. Ако трябва, ще изтегля заем.
Сестра ѝ я прегърна силно.
— Ще успееш. Вярвам ти.
Теодора отвърна на прегръдката и си помисли, че наистина ще успее. През последните месеци беше преминала през развод, измяна, безкрайни административни процедури и съдебни заплахи. След всичко това довършването на един покрив изглеждаше напълно по силите ѝ.
Краят на април донесе почти лятна жега. Теодора си взе почивен ден и замина за имота — за първи път, откакто беше открила документите в стария фургон.
Парцелът я посрещна с разлистена зеленина. Тревата пробиваше през миналогодишната шума, ябълките, засадени от предишните собственици, бяха на пъпки, а край оградата птици се надпяваха.
Спря до портата и извади от джоба си нов катинар — лъскав, месингов, още в опаковка. Към него висяха три ключа на метален ринг.
Свали стария — онзи, който бяха поставили с Борис — и закрепи новия. Завъртя ключа. Механизмът щракна сигурно и плавно.
Постоя с предишния ключ в ръка. Малък, изтъркан, с ключодържател във формата на къщичка — купен в Правец в деня, когато за пръв път бяха дошли да огледат мястото. Тогава Борис се беше усмихнал и беше казал: „За късмет.“ Тя се беше засмяла и го беше целунала по бузата.
Теодора замахна и хвърли ключа в тревата. Той потъна сред глухарчетата. Не направи опит да го търси.
Бавно обходи терена. Недовършената къща я очакваше — сиви стени, празни отвори вместо прозорци, греди, стърчащи към небето.
Предстоеше ѝ много: избор на бригада, материали, постоянен контрол. Парите щяха да се стопят бързо; вероятно щеше да се наложи заем и строг бюджет.
Тя седна на стъпалото на фургона и притвори очи. Слънцето топлеше лицето ѝ, въздухът миришеше на свежа трева и борова смола, а някъде отвъд гората се чуваше далечен влак.
След месец навършваше тридесет и една. Щеше да отпразнува рождения си ден тук — на своята земя, сред недовършените стени. Щеше да покани Галина и може би няколко колеги. Да купи торта, да запали свещички.
И за първи път от дълго време да си намисли желание.
Теодора отвори очи и се усмихна.
Беше си у дома.
