Тя дори не можеше да си спомни кога и как този бележник се е озовал в куфара ѝ.
— Какво е това? — Галина извади тефтера и щом го разтвори, от него се разпиляха сгънати листове и избледнели касови бележки. — Откъде ги изрови тези?
Теодора се наведе и взе една от разпилените разписки. Магазин за строителни материали, газобетонни блокове, арматурно желязо. Датата — отпреди две години. В долния ъгъл стоеше нейният подпис.
Тя прокара пръст по почти изтритото мастило и спомените я връхлетяха наведнъж — мирисът на цимент, прахът по обувките, плановете за бъдещето.
— За къщата в Правец — произнесе тихо. — Плащах материалите с моята карта. Борис твърдеше, че всичките му средства отиват за разширяване на бизнеса и че това е само за кратко. Обещаваше, че ще ми възстанови всяка стотинка.
Замълча за миг.
— Аз му вярвах. Затова не спорех.
— Колко излезе всичко? — попита Галина.
Теодора започна да преглежда бележките. Бяха десетки, събирани година и половина.
— Около седемстотин хиляди лева. Може би дори осемстотин. Никога не съм правила точна равносметка.
Галина изсвири тихо.
— А сега имотът е прехвърлен на свекърва ти?
— Така каза Борис. Че уж аз лично съм подписала пълномощно.
Галина я погледна право в очите.
— Осъзнаваш ли какво означава това? Ограбили са те. Собственият ти съпруг и майка му.
Теодора го знаеше. Но знанието беше някак абстрактно, сякаш ставаше дума за чужда съдба, прочетена във вестник.
— Трябва да отида до къщата — каза след пауза. — Документите вероятно още са там. Борис ги държеше в строителната барака, виждала съм папките.
— Защо ти е?
— Не съм сигурна. Просто трябва да видя всичко с очите си.
Галина се замисли, после отсече:
— Добре. Идвам с теб.
— До Правец са почти два часа с влак…
— Казах, че идвам. Точка.
В събота сутринта двете се качиха на влака от Централна гара София. Март беше необичайно мек — снегът почти се бе стопил, останали бяха само мръсни преспи в сенките край линията. Слънцето грееше ярко, въздухът миришеше на ранна пролет, а Теодора гледаше през прозореца как покрай тях се нижеха вилни зони и ниви.
От гарата до парцела взеха такси. Шофьорът — възрастен мъж със сребристи мустаци — цял път мърмореше за разбития асфалт и скъпия бензин. Странно, но това я успокояваше — обикновеният живот продължаваше, независимо от нейния срив.
Недовършената къща ги посрещна като изоставено дете. Сиви стени от газобетон, празни отвори за прозорци, покрити с найлон, а вместо покрив — греди, вперени в небето. Наоколо бяха струпани купчини материали, посипани със стърготини.
— За това ли сте дали толкова пари? — Галина огледа терена. — Почти е готово, остава покривът и довършителните работи.
Теодора кимна.
— Борис уверяваше, че до есента ще приключим. Мечтаехме да прекараме лятото тук, да си вземем куче… дори мислехме за дете.
Гласът ѝ пресекна.
Строителната барака стоеше до оградата — синя, с олющена боя и ръждясала врата. Теодора дръпна дръжката с мисълта, че е заключено, но тя се отвори без съпротива.
Вътре миришеше на влага и стар тютюн. По масата бяха разхвърляни празни кенчета бира, кутия от пица и пластмасова папка с надпис „Документи“.
— Забравил е да я вземе — прошепна тя.
— Или не е вярвал, че ще се върнеш — отвърна Галина.
Теодора седна на разклатено столче и отвори папката. Пръстите ѝ трепереха.
Договорът за покупко-продажба на парцела — издаден на нейно и на Борисово име. Разрешение за строеж. Протоколи от извършените работи с подписа на бригадира.
И най-отдолу — копие от пълномощно, поставено в намачкан прозрачен джоб.
Тя четеше ред по ред, мърдайки устни както в детството.
— Галя, виж това. Пълномощното е от август преди две години. Срокът му е една година.
— И?
— Изтекло е миналия август. А договорът за дарение, с който имотът е прехвърлен на майка му… — тя извади следващия лист, — е от септември.
Галина се наведе над документите.
— Значи сделката е направена две седмици след като пълномощното вече не е било валидно?
— Точно така. Борис е използвал документ без правна сила. Това е фалшификация по същество.
Теодора засне всяка страница с телефона си, после внимателно прибра всичко обратно и притисна папката към гърдите си.
— Нужен ми е адвокат — каза решително. — И то добър. Специалист по семейно и вещно право. Трябва да възстановя и оригиналите на всички касови бележки, които мога.
— Имам позната — намръщи се Галина, опитвайки се да си спомни. — Жулиета Стоянова. Водеше развода на колежката ми. Казват, че е безкомпромисна, особено когато става дума за измамници.
— Обади ѝ се. Сега.
Те заключиха бараката с катинар, който намериха в ъгъла, и тръгнаха обратно. По пътя мълчаха. Теодора гледаше през прозореца на влака и за пръв път от дни усещаше нещо различно от празнота. Това не беше разяждащ гняв, а хладна, съсредоточена решимост — онази енергия, която подтиква към действие.
Кантората на Жулиета Стоянова се намираше в стара сграда в центъра — две тесни помещения на третия етаж. По первазите прашасваха саксии, а навсякъде имаше купчини папки.
Самата тя беше жена над петдесетте — побеляла коса, стегната в кок, очила на фина верижка. Стисна ръката на Теодора кратко, но твърдо.
— Разкажете ми всичко от самото начало. Без да спестявате подробности.
Теодора говори за сватбата преди пет години, за строежа в Правец, за хилядите левове, които е вложила, за вечерята, с която се бе прибрала, а вместо благодарност бе заварила съпруга си да събира вещите ѝ.
Адвокатката слушаше мълчаливо, отбелязвайки нещо в тефтера си. Когато разказът приключи, тя дълго преглежда снимките и банковите извлечения.
Накрая свали очилата си.
— Съпругът ви е допуснал сериозна грешка. Разчитал е, че няма да проверявате документите и ще се примирите. Много жени постъпват точно така — болката и страхът ги спират.
— А аз? — прошепна Теодора.
— Вие не сте от тях. Пълномощното е било с изтекъл срок към датата на дарението. Това означава, че сделката може да бъде обявена за нищожна, тъй като той не е имал право да се разпорежда с вашата част.
— С моята част?
— Имотът е придобит по време на брака. Освен това имаме доказателства за вашия значителен финансов принос — около седемстотин хиляди лева. По закон имате право поне на половината, а вероятно и на по-голям дял.
В гърдите на Теодора проблесна надежда, макар и предпазлива.
— Какво следва?
Жулиета Стоянова се облегна назад.
— Първата стъпка е да подадем заявление в Имотния регистър за вписване на забрана върху имота, така че да не могат да извършват никакви сделки без ваше знание, докато тече спорът…
