Елена Борисова и Атанас Ковач се прибраха след десет дни край морето. Още по време на почивката тя усети, че нещо не е наред – съпругът ѝ изобщо не изглеждаше отпуснат. Телефонът не слизаше от ръката му: непрекъснато пишеше съобщения, подсмихваше се на екрана, а когато звънеше, се отдалечаваше, уж за по-тихо. До късно през нощта водеше оживени чатове, а после просто угасяше лампата и заспиваше. Сутрин, щом Елена се опитваше да подхване разговор, Атанас махваше пренебрежително – нали били в отпуск, трябвало да си почиват.
На петия ден тя случайно зърна известие на дисплея му. Атанас вече спеше. Екранът беше заключен, но преди да угасне, тя прочете: „Лека нощ, любов моя.“ Подател – Милко Софийски. След миг светлината отново проблесна и очите ѝ сами зачетоха следващите редове:
„Защо не пожелаеш лека нощ на своята любима? Липсваш ми.“
„Скъпи, отговори. Чакам те.“
„Кога най-сетне ще дойдеш?“
„И аз искам да почивам с теб.“
„Чудя се кога ще намери смелост да си признае всичко…“ – помисли си Елена. – „Добре. Ще изчакам. Трябва само да се подготвя.“
Когато се върнаха у дома, тя вече имаше ясен план – кратък и без излишни усложнения. Атанас работеше във фирмата на покойния ѝ баща. След смъртта му ръководството премина в нейните ръце, макар че още навлизаше в детайлите на бизнеса.
Още първата вечер след прибирането той излезе „да се види с приятели“. Елена отлично разбираше къде всъщност отива.
Тя веднага се обади в офиса.
От другата страна се обади Красимира Калинова – човекът, който познаваше фирмата още от създаването ѝ. Тя беше дясната ръка на бащата на Елена Борисова и знаеше всяка подробност от работата. Между тях винаги е имало доверие и уважение.
— Красимира, добър ден. Как вървят нещата? Чудесно. Имам една молба — подгответе документите за освобождаването на съпруга ми. Да, на Атанас Ковач. От днес. Точно така, няма грешка. Като основание запишете, че не се справя със задълженията си — вие ще намерите правилната формулировка. Не, не по взаимно съгласие. Това е мое решение. Разбира се, ще поговорим подробно утре. Може би наистина закъснях с тази стъпка… До утре.
Затвори и остана за миг неподвижна.
— Е, това беше — прошепна си тихо и се отправи към кухнята да си направи кафе.
Тя не изпитваше тъга. Не беше първият път, в който Атанас прекрачваше границата. Предишната му изневяра ѝ коства много, но тогава баща ѝ настоя да му даде втори шанс. Безспорно беше способен специалист… ала явно бе решил, че всичко му е позволено.
Погледът ѝ се спря на портрета с черна лента.
— Прости ми, татко, но оттук нататък аз решавам — каза твърдо.
Апартаментът, вилата извън града, градските имоти и цялата компания вече зависеха единствено от нея. Синът ѝ живееше самостоятелно, имаше семейство и собствен бизнес, в който съпругата му Златка Цветанова активно участваше. Дядо му навремето сериозно го беше подкрепил.
Елена набра номера на снаха си.
— Златка, как сте? Как са моите мъже — големият и малкият? Радвам се. Елате довечера у дома, искам да ви видя.
След разговора тя започна да подрежда донесените подаръци от пътуването, подготвяйки се за вечерната среща със семейството.
Когато приключи с подреждането, тя нареди донесените изненади върху масата в хола. Огромната морска раковина, за която внукът ѝ бе говорил с такъв възторг, постави най-отпред, за да я забележи веднага щом влезе. За останалите беше подготвила типични сувенири от курорта — дребни, но подбрани с внимание.
Привечер синът ѝ пристигна със Златка и детето.
— Татко къде е? — огледа се той още от прага.
— Навън с приятели — отвърна спокойно Елена Борисова. — Поне така ми обясни.
— И ти му вярваш?
— Нито за миг.
Синът я изгледа внимателно.
— Странно… говориш толкова хладнокръвно. Да не би да си разбрала нещо?
— Не „нещо“. Знам всичко. И съвсем скоро и той ще осъзнае, че съм наясно.
— Дядо вече го няма… няма кой да те разубеждава да му прощаваш. Ще стигнеш ли дотам да го освободиш от работа?
— Вече го направих.
— Сериозно? Мамо…
— Ти обаче гледай да цениш Златка Цветанова. Жени като нея днес се срещат рядко.
— Спокойно. Ние сме рамо до рамо от самото начало. Да, дядо ни помогна, но всичко останало сме постигнали сами.
Малко по-късно младото семейство си тръгна, без да дочака Атанас Ковач. Синът отдавна знаеше за постъпките на баща си и не ги одобряваше.
Атанас се прибра почти в полунощ и без дума се пъхна в леглото. На сутринта Елена излезе рано и замина за офиса, без да го изчака.
— Елена Борисова — посрещна я Красимира Калинова, — всичко е уредено. И още нещо… според мен трябва да освободим Фани Костова, новата мениджърка. Работата ѝ е под всякаква критика.
— Фани Костова ли?
— Да. Назначихме я неотдавна. От първия ден започна да се умилква около Атанас. А резултатите ѝ са нулеви.
— Фамилията ѝ?
— Димитрова.
— Ясно. Освобождаваме я.
— Вече съм го направила — отвърна спокойно Красимира Калинова. — Заедно със съпруга ви. Тя още не подозира — днес почива. В момента се подготвят документите, а след малко очаквам и него да се появи.
Красимира Калинова довърши хладнокръвно:
— Ще уточним и останалото.
— Не знаете колко ви обичам, госпожо Калинова… — измънка той, сякаш търсеше съчувствие.
Само след час вратата на кабинета се отвори с трясък и вътре нахлу Атанас Ковач.
— Какво означава всичко това?! — избухна той.
— Говориш за уволнението ли? Наистина ли се правиш, че не разбираш? — отвърна тя спокойно.
— Нямам представа за какво намекваш.
— Дори не подозираш?
— Не.
— От днес аз вземам решенията тук. И баща ми вече няма да те прикрива.
— Опитай се да намериш друг като мен! — изсъска той. — Такива специалисти не се намират на всяка крачка.
— Няма човек, без когото фирмата да не може — пресече го тя.
— Отмъщаваш ми за миналото? Нали уж ми беше простила!
— Не за миналото, а за това, което правиш сега. Тогава се съобразих с баща си. Днес него го няма. А ти си същият. Вземи си и Фани Костова… и изчезни.
— За каква Фани говориш?
— Недей да се преструваш. Всичко ми е ясно. И още нещо — събери си багажа. Не желая повече да те виждам у дома.
— Това е и моят дом!
— Помисли пак. Всичко беше на баща ми, а сега е мое. Благодари, че години наред живя наготово. Подавам молба за развод.
— И къде да отида?
— Имаш апартамент — този, който купи за родителите си. На твое име е, знам отлично. Настанявай се там. Няма да го оспорвам при делбата, макар да бих могла. Реално друго за делене не остана. Сам го знаеш — нали си „незаменим специалист“.
Атанас разбра, че спорът е безсмислен, а съдът няма да промени нищо.
Тръгна си, без да има избор. Сега търси работа.
А Фани Костова бързо се изпари от живота му. Мечтаеше за лек и осигурен живот, но сметките ѝ излязоха напълно погрешни.
