Бъди себе си
Възрастна жена нахрани три бездомни деца, без изобщо да предполага, че години по-късно този неин избор ще преобърне собствения ѝ свят. Парата от тенджерата се издигаше лениво и се смесваше с уханието на топъл бульон и току-що изпечени палачинки. Павилионът на Елена Борисова беше семпъл, но подреден и чист.
Стара желязна количка, избелял сенник, тиган, който тихо съскаше, и малки бурканчета със сос, строени в редица като войници. Наоколо гъмжеше от шум – профучаващи автомобили, забързани стъпки, далечни клаксони и гласове, които се разминаваха, без да се чуват истински. Ръцете на Елена Борисова бяха работнически – с дребни белези от изгаряния и уморени нокти.
Тя приглади изцапания си престилник и подаде чиния на клиент, който я посещаваше от години.
— Господ здраве да ти дава, Борисова! — каза мъжът, оставяйки няколко монети.
Тя отвърна с едва забележима усмивка — кратка, пестелива, от онези, които животът позволява за миг.
— Да ти е сладко, момчето ми — тихо рече тя.
Когато той си тръгна, Елена Борисова хвърли поглед към кутийката с дребни пари. Никога не беше пълна. А този ден изглеждаше по-празна от обикновено. Заради ремонта на ъгъла хората заобикаляха района, а и нова конкурентка беше разположила по-лъскав щанд на две преки разстояние.
И въпреки всичко тя оставаше. Винаги оставаше. Около шест вечерта слънцето започна да клони към залез, а сянката на сенника се проточи по асфалта. Тогава ги забеляза — три деца. Не тичаха и не викаха като останалите. Вървяха мълчаливо, притиснати едно до друго, сякаш светът беше твърде необятен, за да го прекосят поотделно. Лицата им си приличаха — тъмни очи и изпъкнали скули.
