Те се настаниха на пластмасовите столчета едно до друго, сякаш близостта им даваше сигурност. В началото се хранеха припряно, почти задъхано, като хора, които не вярват, че храната няма да им бъде отнета. Малко по-късно движенията им се забавиха — телата им сякаш разбраха, че този път в стомаха наистина ще остане нещо.
Елена Борисова ги наблюдаваше мълчаливо. В гърдите ѝ се надигна тежест, която не успяваше да обясни. Дали беше споменът за собствения ѝ син? Или умората, натрупвана с години? А може би горчивината от мисълта, че никое дете не бива да яде така, сякаш това е последната му възможност.
— Как се казвате? — попита тя тихо, стараейки се гласът ѝ да звучи спокойно.
Тримата си размениха кратки погледи.
— Кирил Александров — обади се първият.
— Веселин Александров — добави момчето по средата.
— А аз съм Борис Велизаров — каза третият.
Елена кимна бавно, сякаш подреждаше имената им в паметта си като нещо крехко и ценно.
— Къде нощувате? — последва нов въпрос.
Погледите им отново се сведоха надолу.
— Където намерим… — прошепна Веселин.
Пръстите ѝ се стегнаха около черпака. Тя огледа улицата. Хората минаваха покрай сергията ѝ, купуваха си, плащаха и отминаваха, без да задържат поглед. Млада двойка се засмя и пресече отсреща, все едно тук нямаше нищо необичайно. Мъж с изгладена риза хвърли кратък поглед към децата и изкриви устни, сякаш бедността можеше да се предава по въздуха. В Елена се надигна остро раздразнение.
Тогава зад гърба ѝ прозвуча глас — студен и твърд:
— Елена Борисова, пак ли раздаваш от храната?
Тя се обърна. Беше Огнян Витошки — от онези, които говорят така, сякаш улицата им принадлежи. Човекът, който обичаше да намеква, че познава „когото трябва“, когато става дума за разрешителни.
— После да не се оплакваш, че не ти стигат парите — добави той, хвърляйки към момчетата поглед, пълен с презрение.
Тримата се вцепениха. Едното момче стисна ръба на чинията си, друго скри лице зад рамото на брат си. Елена Борисова бавно изправи гръб, а погледът ѝ стана твърд.
