Косите им бяха черни, сплъстени от прах, скулите – остро очертани, а погледите – мътни като стъкло, забравено на прашен таван. Дрехите висяха по телата им – износени, по-големи с няколко размера, сякаш са наследени от някого, който отдавна го няма. Маратонките им бяха смачкани и разкривени, изгубили форма от дълго носене.
Нито раници, нито родител зад гърба им – само онзи тих, свит глад, който личи без думи. Елена Борисова ги изгледа внимателно, без да ахва театрално и без да притиска гърдите си. В очите ѝ нямаше показна жал, а онова мълчаливо приемане на болката, което идва, когато знаеш, че пред теб стои самата действителност.
Децата спряха на крачка-две от щанда, колебаейки се да прекрачат невидимата граница. Момчето по средата пристъпи напред и едва чуто попита:
— Госпожо… имате ли нещо, което няма да успеете да продадете?
Лъжицата застина във въздуха. Елена беше чувала тези думи и друг път, от други гласове, в други години. Но в тези три чифта очи имаше нещо различно – не хитрост, а притеснение. Те не измисляха трик, а молеха, като че ли се извиняваха за самото си съществуване.
— Имате ли майка? — попита тя спокойно, без укор.
Тримата се спогледаха, сякаш въпросът ги беше зашлевил.
— Нямаме — отвърна средният, гласът му едва потрепери. — Нямаме никого.
Елена преглътна трудно. Погледът ѝ се плъзна към тенджерата, после към готовите чинии и малката кутия с монети. Накрая отново се върна към децата. Дясното сведе очи, а лявото стисна устни, за да удържи сълзите си. Тя пое дълбоко въздух и взе решение, което не ѝ се стори нито велико, нито жертвено — просто човешко.
— Елате насам — кимна им тя. — Приближете се, няма да ви се карам.
Те пристъпиха предпазливо, сякаш очакваха уловка. Елена им сипа по малка порция от останалото — не препълнени чинии, но достатъчно, за да се вдигне пара над тях. А топлината, когато си гладен, е повече от храна — тя е обещание.
