Макар че кръстът ѝ пулсираше от умора след целия ден на крак, Елена Борисова не позволи болката да се изписе на лицето ѝ. Вместо това направи крачка напред и застана между Огнян Витошки и децата.
— Парите са си мои — произнесе тихо, но отчетливо. — И аз решавам за какво да ги харча.
Огнян изсумтя подигравателно.
— Голямо геройство, няма що. Ще ги разглезиш. После пак общината ще ти е виновна.
— Те не искат милостиня — отвърна тя, без да повишава тон. — Искат само топла храна.
В гласа ѝ нямаше молба, а твърдост. Няколко минувачи забавиха крачка. Огнян усети погледите им и това още повече го изнерви.
— Гледай си сергията, Елена. Не се меси в неща, които не разбираш.
Тя се наведе леко към момчетата и им кимна окуражително да продължат да ядат. Едното прошепна „благодаря“, толкова тихо, че едва се чу. Това ѝ беше достатъчно.
— Разбирам достатъчно — каза тя и отново погледна мъжа срещу себе си. — Разбирам, че гладът не чака разрешително.
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Огнян стисна устни, сякаш търсеше още нещо, с което да я уязви, но не го намери. След кратка пауза махна с ръка и се отдалечи, мърморейки нещо под носа си.
Елена остана неподвижна за миг. Болката в гърба ѝ напомни за себе си, но сега ѝ се струваше по-лека. Тя пое дълбоко дъх, приглади престилката си и се върна към работата. Пред сергията ѝ отново се оформи малка опашка, а децата вече не трепереха.
Понякога, мислеше си тя, човек не печели битката с шум и заплахи, а с това да остане изправен — дори когато го боли.
