— Всичко вече е прехвърлено. Нищо не ни остана.
Светослав Марков изрече това така небрежно, както преди захвърляше ключовете от колата върху нощното шкафче. Дори не ме погледна, докато разхлабваше възела на скъпата си вратовръзка — същата, която му подарих за последната ни годишнина.
Замръзнах с чинията в ръце. Не от болка. Не и от шок. А от едно особено, почти осезаемо усещане — сякаш в гърдите ми се опъна тънка струна, готова всеки миг да затрепти.
Десет години. Цяло десетилетие чаках този разговор. Десет години търпеливо плетях нишките си в самото сърце на неговата фирма, както паяк тъче мрежата си — методично и без бързане. В сухите редове на финансовите отчети вплитах план, роден от деня, в който разбрах истината.
— Какво означава „всичко“, Светослав? — попитах тихо. Гласът ми бе гладък и равен като ледена повърхност. Поставих внимателно чинията на масата; порцеланът едва доловимо докосна дъба.
Той се обърна. В погледа му проблесна триумф, примесен с раздразнение. Очакваше сълзи. Скандал. Унижение. Нямах намерение да му подарявам подобно удоволствие.
— Къщата, фирмата, сметките. Всички активи, Елена — произнесе бавно, почти с наслада. — Започвам отначало. Нов живот.
— С Ралица?
Лицето му се вцепени за секунда. Не предполагаше, че знам. Мъжете често са удивително самоуверени — вярват, че жена, която следи всеки лев от многомилионния им оборот, няма да забележи ежемесечните „представителни разходи“, равни на заплатата на изпълнителен директор.
— Това не те засяга — отсече рязко. — Ще ти оставя колата. И апартамента за няколко месеца, докато си намериш друго място. Не съм чудовище.
Усмихна се. Усмивка на добре нахранен хищник, убеден, че плячката вече няма изход.
Приближих се бавно до масата, издърпах стола и седнах. Поставих ръцете си върху плота и го погледнах право в очите.
— Значи всичко, което градихме петнадесет години, просто си го подарил на друга жена?
— Това е бизнес, Елена, ти не разбираш! — гласът му пресекна, по лицето му избиха червени петна. — Инвестиция е! В моето бъдеще! В свободата ми!
В неговото бъдеще. Не в нашето. Колко лесно ме беше зачеркнал.
— Напротив, разбирам — кимнах спокойно. — Все пак съм счетоводител. А инвестициите са ми специалност. Особено онези с висок риск.
Гледах го и вътре в мен нямаше нито гняв, нито мъка. Само студена, прецизна сметка.
Той не подозираше, че от десет години подготвям този момент. Още от деня, в който в телефона му видях съобщението: „Чакам те, котенце“. Тогава не вдигнах скандал. Не заплаках. Просто създадох нов файл на компютъра си и го озаглавих „Резервен фонд“.
— Прехвърли дела си чрез дарение, нали? — попитах небрежно, сякаш обсъждах прогнозата за времето.
— Какво значение има? — избухна той. — Свършено е! Стягай си багажа!
— Любопитствам само — усмихнах се леко. — Спомняш ли си клаузата, която добавихме в устава през 2012 година, когато разширявахме компанията?
Онази за прехвърлянето на дялове на трети лица без нотариално заверено съгласие от всички съдружници?
Светослав застина. Усмивката му бавно се стопи, като маска, която пада от лице. Не помнеше. Разбира се, че не помнеше. Никога не четеше документите, които му поднасях за подпис. „Елена, всичко наред ли е? Подписвам, имам ти доверие.“
Подписваше без колебание, убеден в моята вярност към него и към общото ни дело, и в това отношение наистина не грешеше, защото аз бях предана — но не по начина, по който той си представяше.
