От другата страна очевидно се изливаше поток от въпроси и обвинения, защото лицето му се променяше с всяка секунда.
— Какво уведомление? За какво говориш? — гласът му, допреди миг властен, се пречупи. — Глупости… чакай… изслушай ме!
Стоях на няколко крачки и го наблюдавах почти безпристрастно, сякаш анализирах чужд експеримент. Първо звучеше заповеднически, после започна да заеква, а накрая думите му се стопиха в унизено мърморене. От слушалката се долавяше писък — Ралица явно не му спестяваше нищо. Той повтаряше: „Ще оправя нещата“, „Станала е грешка“, но вече беше ясно, че не го чуват.
С рязко движение запрати телефона върху дивана. Уредът отскочи и се стовари на пода.
— Ти… — обърна се към мен, задъхан. — Ледена, коварна…
Пристъпи напред. После още веднъж. Надвеси се над мен, зачервен от ярост.
— Забавно ли ти е? Мислиш ли, че ще позволя на някаква тиха счетоводителка да съсипе всичко, което съм градил?
Пръстите му се впиха в раменете ми и ме разтърсиха грубо. Вратът ми прониза болка.
— Ще те смажа! Петнайсет години пропилях с теб! Цялата си младост! Трябваше да те оставя още след онзи аборт! Дори дете не можа да родиш… безполезна!
И тогава нещо в мен окончателно се прекърши.
Като суха нишка, опъната до край. Последната останала илюзия — може би спомен за любовта, може би съжаление към мъжа, който някога беше — се разпадна на прах.
Вътре стана пусто. Студено. Звънтяща тишина.
Погледнах го — изкривеното му лице, ръцете, забити в плътта ми — и не изпитах нищо. Нито страх. Нито обида. Нито ярост. Само яснота. И свобода.
— Пусни ме, Светослав — произнесох тихо, сякаш гласът ми идваше от дълбок кладенец.
Той рязко отстъпи, като че се беше опарил. Аз бавно изгладих с длан сакото си, оправих яката и го изгледах спокойно.
— Да. Всичко е изчислено. Но дори не подозираш колко време и колко прецизно.
Изправих се и отидох до бюрото в ъгъла на хола. Отворих чекмеджето и извадих не счетоводната папка, а друга — сива, поизносена, изпълнена с мои бележки.
— Наистина ли вярваше, че „Хоризонт“ е цялата ти империя? Че не съм забелязала сенчестите ти операции? Пликовете с „комисионни“? Фирмата в Кипър, през която източваше средства?
Кръвта се отдръпна от лицето му. Стана пепеляв.
— Глупости. Нямаш доказателства.
— Имам повече, отколкото предполагаш — отвърнах спокойно и разлистих папката. — Извлечения от офшорни сметки. Записи, в които се хвалиш как си заобиколил данъчните. Кореспонденция с посредници. Фалшиви договори. Схеми за пране на пари.
Погледът му се замъгли.
— Водех две счетоводства, Светослав. Едното — за теб. Другото — за мен. И за хората, които отдавна чакат подобни материали.
Извадих флашка и я поставих на масата между нас.
— Пълният архив замина към отдела за икономически престъпления преди час. Анонимно. Криптиран канал. Вече проверяват.
Направих пауза.
— Аз само чаках. Ти сам избра момента.
Той местеше поглед от папката към флашката, после към мен. Устните му се движеха, но звук не излизаше. Изглеждаше обезсилен.
— Така че не се тревожи за къщата на Ралица. Нито за фирмата. Скоро няма да ти трябват. И не си прави труда да стягаш багаж — в близко бъдеще гардеробът ти ще бъде доста по-скромен. В сиво.
Звънецът на входната врата прониза тишината. Кратък, настойчив сигнал. Не като на гост. А като на човек, сигурен, че ще му бъде отворено.
Светослав трепна. Погледът му се стрелна към вратата, после обратно към мен, а в очите му вече не се четеше гняв, а нещо съвсем друго.
