Аз бях предана. Не на него — на работата. На всяка клауза, на всяка запетая.
— Пълни глупости! — изсмя се нервно Светослав, но смехът му прозвуча пресипнало и неубедително. — Какъв член, какви пет лева? Такова нещо няма!
— Има — отвърнах спокойно. — „Хоризонт“ ООД. Учредители сме двамата. По петдесет процента. Член 7.4, буква „б“. Всяко прехвърляне на дял — било то продажба или дарение — е нищожно без моето писмено съгласие, нотариално заверено.
Говорех бавно, отчетливо, сякаш обяснявах на ученик. Всяка дума падаше тежко и точно на мястото си.
— Лъжеш! — изсъска той и грабна телефона си. — Ще звънна на Людмил!
— Обади му се — свих рамене. — Людмил Колев лично завери устава. Пази архива като очите си. Знаеш колко е педантичен.
Светослав замлъкна. В погледа му проблесна съмнение — разбра, че не блъфирам. Людмил беше с нас още от самото начало. Не беше ничий човек. Беше на закона.
Той набра номера. Дочувах откъслечни фрази: „Людмил… Елена твърди… уставът от 2012-а… клауза за прехвърляне на дялове…“
Обърна ми гръб и застана до прозореца. Раменете му се втвърдиха. Стискаше телефона толкова силно, сякаш можеше да го строши. Разговорът приключи бързо.
Когато се обърна, лицето му беше пребледняло.
— Това… това е абсурд! Ще те съдя! Ти никога не си имала реален дял! Всичко беше на мое име!
— Съди ме — кимнах хладно. — Само че дарението ти е просто купчина хартия. За сметка на това опитът на управител да присвои активи в особено големи размери се квалифицира доста сериозно. Измама.
Той се строполи на стола. От самоуверения хищник не беше останало нищо — пред мен стоеше притиснат човек.
— Какво искаш? — прошепна през зъби. — Пари ли? Колко? Ще ти платя да се махнеш!
— Не ме интересуват парите ти, Светослав. Искам онова, което по право е мое. Моите петдесет процента. И ще си ги взема. А ти… ще останеш с това, с което дойде при мен преди петнайсет години. Един куфар и куп задължения.
— Аз създадох тази фирма!
— Ти беше нейното лице — поправих го. — Аз я изградих. Всеки договор, всяка фактура, всяко плащане към НАП минаваше през мен. Докато ти „работеше“ с Ралица по хотелите.
Той скочи рязко и столът се прекатури зад гърба му.
— Ще си платиш за това, Елена! Ще те съсипя!
— Преди да се заемеш с мен — казах тихо, — по-добре се обади на твоята Ралица. Попитай я дали е получила уведомление за предсрочна изискуемост по кредита.
Светослав застина.
— Какъв кредит? Аз ѝ купих къщата в брой!
Усмихнах се — онази моя служебна, счетоводна усмивка.
— Не. Убеди ме, че за фирмата е изгодно да инвестира в имот. „Хоризонт“ закупи къщата. След това я „продаде“ на любовницата ти. Тя подписа договор за заем със самата компания — за цялата стойност. С ипотека върху същия имот.
Аз подготвих документите, Светослав. Твоя идея беше. Аз само я реализирах.
Поех дъх и довърших:
— А вчера, като единствен законен съдружник, задействах процедура по събиране на вземането. Ралица разполага с тридесет дни да погаси дълга. В противен случай имотът се връща в активите на дружеството. Тоест — при мен.
Лицето му се изкриви, сякаш от мек восък моделираха маска на ярост и страх. Гледаше ме така, сякаш виждаше непозната — не тихата, търпелива Елена, а някой хладнокръвен и опасен.
Без да откъсва очи от мен, той набра номер.
— Ралица? Аз съм. Слушай внимателно…
