Съпругът беше забравил да прекъсне разговора. Съпругата му чу всичко, което обсъждаше с майка си, и още същия ден подаде молба за развод.
Елена Стоянова затвори и последната папка с отчетите, остави я внимателно на бюрото и се облегна назад. Постът ѝ на финансов директор във фамилната фирма на баща ѝ изискваше непрекъсната концентрация и желязна дисциплина. На тридесет и две години тя вече беше извоювала стабилна позиция и уважение в бизнеса.
– Тате, аз тръгвам – подаде се тя през открехнатата врата на кабинета му. – Утре ще обсъдим новите инвестиционни предложения.
– Добре, дъще – отвърна той, без да вдига очи от документите, после все пак се усмихна. – Поздрави Николай Огнянов. Кога пак ще ходите до вилата?
– Този уикенд сме там – кимна Елена. – Николай обеща да ти помогне с оранжерията.
Пътят до дома ѝ отнемаше около трийсет минути. Тя паркира новия си автомобил в двора и се качи до апартамента на втория етаж. Жилището – просторно, с високи тавани и големи прозорци – беше купено още преди сватбата. След четири години брак то вече беше техният уютен свят.
– Ники, прибрах се! – извика тя, докато събуваше обувките си в антрето.
– В кухнята съм! – долетя отговорът му. – Вечерята е почти готова.
Николай стоеше до котлона и разбъркваше нещо в тигана. Работеше като среден мениджър, заплатата му не беше впечатляваща, но това никога не беше притеснявало Елена. Домакинските задължения винаги си ги разпределяха поравно.
– Как мина денят ти? – прегърна го тя през кръста.
– Обичайното напрежение – усмихна се той и се обърна към нея. – А при вас как вървят преговорите с новите партньори?
– Все още уреждаме документацията – седна тя на масата. – Между другото, майка ти обади ли се днес?
– Да, следобед – започна да разпределя храната в чиниите той. – Всичко е спокойно. Разказа за съседите, помърмори за времето. Нали знаеш, скоро има рожден ден.
– Разбира се – кимна Елена и взе вилицата си. – Шейсет години не се навършват всеки ден. Трябва да измислим наистина специален подарък.
Често прекарваха почивните дни в малката къща на село, наследена от баба ѝ. Макар и скромна, тя беше изпълнена с топлина и спомени – идеалното място за отдих. Маргарита Радославова винаги говореше за нея с възхищение.
– Помниш ли, когато миналата година ѝ оправихме зъбите? – приседна срещу съпругата си Николай. – Още те хвали пред всички.
– Семейството си е семейство – отвърна спокойно Елена. – После ѝ подарихме екскурзия до Несебър, а и с ремонта ѝ помогнахме. Маргарита Радославова наистина заслужава внимание.
Свекървата ѝ винаги се отнасяше към нея с искрена обич. Наричаше я „дъще“, интересуваше се от работата ѝ и никога не се намесваше в личните им решения. Елена ценеше тази рядка хармония.
– И така, какво ще ѝ вземем? – попита Николай, докато поставяше чиниите в мивката. – Може би някакво бижу?
– Мислех и за това – промълви тя и замислено завъртя халката на пръста си, опитвайки се да реши дали подобен подарък би бил достатъчно запомнящ се за такъв важен юбилей.
