Пронизителен, оглушителен пукот разсече утринната тишина като удар от мълния. Тресъкът беше толкова мощен, сякаш на приземния етаж се бе стоварил тежък шкаф, пълен с порцелан. Почти веднага след това се чу звън от разпиляно стъкло, което се разсипваше по пода.
Йоана Христова рязко се надигна в леглото. Завивката се свлече и падна на пода на безформена купчина. До нея Александър Велизаров също се стресна, прокарвайки нервно длани по лицето си, опитвайки се да се събуди.
— Какво, по дяволите, беше това? — промълви той дрезгаво, присвивайки очи срещу ярките слънчеви лъчи, които си проправяха път през плътните пердета.
Отдолу, откъм новата им остъклена веранда, се разнесе глух удар — дърво в дърво. Йоана не си направи труда да обува чехли. Боса и по пижама, тя излетя в коридора и се спусна по стълбите. Студът на стъпалата проряза ходилата ѝ. Въздухът беше напоен с мирис на мокра почва, смачкани листа и влага.
Картината, която се разкри пред очите ѝ, я прикова на последното стъпало.
В средата на верандата стоеше Надежда Калинова. Свекървата ѝ дишаше тежко, стискайки в ръце масивна метална мотика с дълга дръжка — очевидно взета от отключения навес. Наоколо се търкаляха буци пръст, пречупени наполовина стъбла на редки папрати и остри парчета от италиански глинени кашпи.
Йоана беше събирала тези растения с години. А в краката на Надежда лежеше разцепен на две старинният скрин — гордостта на Йоана, който тя бе реставрирала собственоръчно цял месец. Върху изцапания под бяха захвърлени възглавници в цвят слонова кост, стъпкани от гумени ботуши.
— Мамо?! — гласът на Александър, който току-що слизаше след нея, изтъня от напрежение. Той стисна здраво парапета. — Какво правиш?!
Надежда Калинова бавно се обърна. Бивш заместник-директор на училище, винаги поддържана и безупречно облечена в строги костюми, с идеално оформена прическа — сега изглеждаше различно. Побелял кичур бе залепнал за влажното ѝ чело, а лицето ѝ беше на петна от гняв.
Тя театрално се облегна на мотиката и изкриви устни в насмешка.
— А, събудихте се най-после! Реших да ви внеса малко „уют“. Щом родната си майка не поканихте на юбилея, ще дойда сама. Глупачка! Ето ти подарък! — кресна тя и отново замахна.
Желязото се стовари с всичка сила върху стъкления плот на ниската маса. Проехтя нов взрив от звук. Стъклото се пръсна на ситни парчета, които се разлетяха по чисто положения ламинат.
Йоана не издаде нито звук. Нито писък, нито обвинение. В гърдите ѝ се надигна тежест, но мислите ѝ бяха необичайно ясни. Три години брак преминаха като на лента пред очите ѝ. Три години преглъщаше обиди, понасяше язвителни подмятания и търпеше безцеремонни намеси в личния си свят.
Тази къща извън града беше купена с нейни спестявания. Работеше до изнемога в ателието си, реставрираше мебели по поръчка, заделяше всеки лев, за да има собствено убежище. Александър помагаше при ремонта — редеше плочки, шлайфаше стени, дишаше прах от строежа. Бяха вложили тук труда и надеждите си. А още от първия ден Надежда наричаше дома им „барака“, кривейки устни с презрение.
След смъртта на съпруга си Надежда Калинова насочи цялата си властна енергия към семейството на сина си. Можеше да се появи в градския им апартамент призори, да отключи със собствения си ключ и да започне да размествa чиниите в кухнята, мърморейки, че снаха ѝ няма понятие от домакинство.
А вчера Йоана Христова навърши тридесет и пет години.
