Йоана беше мечтала за съвсем различен рожден ден. Представяше си спокойна вечер – зеленчуци на скара, приглушена музика, няколко близки приятелки и разговори без напрежение. Без наставнически тон, без стиснати устни и забележки от страна на свекърва ѝ. Александър Велизаров я беше подкрепил и дори сам се обади на майка си, като внимателно ѝ обясни, че събирането ще бъде само с хора на тяхната възраст.
Очевидно засегнатата гордост на Надежда Калинова бе намерила друг начин да се излее – под формата на сутрешен погром.
— Мамо, остави мотиката — произнесе Александър предпазливо, пристъпвайки напред с вдигнати длани, сякаш се опитваше да укроти подплашено животно. — Спри се. Защо трошиш всичко?
— Вашето ли? — изписка тя и ритна останките от саксията с папрат, размазвайки калта по дъските на верандата. — Ако не бях аз, ти нямаше да стигнеш доникъде! А тази… — посочи с изцапан пръст към Йоана — си въобрази, че е господарката тук! Решила да ме изолира! Ще я науча аз как се почитат по-възрастните!
Йоана внимателно прекрачи счупеното гърне, пазейки босите си стъпала от острите парчета.
— Приключихте ли, госпожо Калинова? — гласът ѝ беше равен и хладен, толкова необичайно спокоен, че Александър неволно потръпна.
Свекървата премигна объркано. Очакваше сълзи, викане, сцена. Искаше да се наслади на надмощието си. Вместо това снаха ѝ стоеше неподвижно, с кръстосани ръце, и я гледаше така, сякаш пред нея имаше празно пространство.
— Какво? Преглътна ли? — процеди през зъби Надежда. — Ще ти стане ясно какво значи да се държиш с роднините си така!
— Попитах дали сте приключили с унищожаването на собствеността ми — повтори Йоана и се отправи към шкафа до входа. От чекмеджето извади телефона си.
— Йоана, изчакай — Александър хвана ръката ѝ, поглеждайки я умолително. — Недей. Ще се оправим сами… Просто се ядоса. След малко ще се успокои, ще изчистим всичко.
Тя внимателно, но решително освободи ръката си от неговата.
— Търпението ми свърши, Александър. — Пръстът ѝ плъзна по екрана. — Ало, дежурна част? Добър ден. Моля да изпратите патрул на адрес… да, село Белослав, улица „Лесна“. Нахлуване в частен имот и умишлено нанасяне на щети. Извършителят е на място. Ще ви очаквам.
Затвори и остави телефона върху скрина.
Въздухът на верандата сякаш се сгъсти. Отвън се чуваше единствено равномерното бръмчене на косачката от съседния двор.
— Ти… ти извика полиция? На мен? — Надежда отстъпи назад, мотиката се изплъзна от ръцете ѝ и изтрополи по пода. Лицето ѝ пребледня, а в очите ѝ се прокрадна страх. — На майката на мъжа си? Добре ли си изобщо? Александър, чуваш ли я?!
Той прокара длан по лицето си и се втренчи в разбитата маса, после в разпилената пръст по пода.
— Разруши дома ни, мамо — каза глухо. — Какво очакваше? Да ти благодарим?
— Аз го правех за вас! — гласът ѝ трепна, опита се да заплаче, но сълзи не потекоха. — Ние сме семейство! Чужди ли сме си? Полицията не се меси в семейни работи!
— Намесва се — отвърна Йоана кратко. — Когато „семейството“ забрави, че има граници. Седнете на дивана, госпожо Калинова. На мястото, където още не сте стъпвали с ботушите си. И почакайте.
Следващите четиридесет минути се превърнаха в изпитание за нервите и на тримата.
