Настъпи тежко, протяжно мълчание, което сякаш притисна стените. Йоана се оттегли в кухнята и с премерени, почти ритуални движения сложи чайникa. Опитваше се да не гледа към следите от кал и строшените саксии. Листенцата зелен чай бавно се разгъваха във врялата вода, както и напрежението в гърдите ѝ.
Александър крачеше напред-назад из хола, спираше за миг до прозореца и после отново поемаше по същата траектория. Надежда Калинова бе приседнала на ръба на дивана, стискайки яката на блузата си. Ту тихо ругаеше, ту започваше да се вайка колко ѝ е зле и настояваше синът ѝ незабавно да отмени обаждането. Той обаче не продума.
Когато отвън се чу шумът на гуми по чакъла и трясък на автомобилни врати, Надежда рязко утихна. Сви се, сякаш някой бе изпуснал въздуха от нея.
На прага се появиха двама униформени – млад лейтенант с папка под мишница и по-възрастен служител с уморен, тежък поглед. От дрехите им се носеше мирис на пролетен въздух и бензин.
— Добър ден. Кой подаде сигнала? — попита по-старшият, оглеждайки с повдигната вежда преобърнатата веранда. — Доста щети има тук.
— Аз се обадих — пристъпи напред Йоана. Гласът ѝ беше равен. — Тази жена разби катинара на портата, влезе в двора, извади инструменти от навеса и умишлено унищожи растения, мебели и посуда.
— Господин капитан! — Надежда скочи толкова внезапно, че едва не се спъна. — Това са лъжи! Тоест… недоразумение! Аз съм ѝ свекърва! Просто се скарахме, тя ме предизвика. Аз съм майка!
Лейтенантът записваше бързо, без да вдига очи. По-възрастният вече изваждаше бланка за протокол.
— Роднинската връзка не отменя щетите — каза спокойно той. — По документи чия е къщата?
— Моя — отвърна Йоана и подаде подготвената папка. — Купена е от мен преди брака. Ето актуалното удостоверение.
Капитанът прегледа листовете и кимна кратко.
— Ясно. Госпожо Калинова — погледът му се втвърди, — признавате ли, че сте извършили това?
— Имам право да посетя сина си! — гласът ѝ премина в писък. — Александър, кажи им, че нямаме претенции! Ще се разберем помежду си!
Александър пое дълбоко въздух. Приближи се до съпругата си и застана до нея, но не срещна очите на майка си.
— Тя ми е майка — изрече тихо. — Но никой не ѝ е давал право да троши. Имаме претенции.
— Предател… — прошепна Надежда беззвучно, а раменете ѝ увиснаха.
— Има ли свидетели? — делово попита лейтенантът.
Йоана позволи на устните си едва забележима усмивка.
— По-добре. Преди месец монтирах камери.
Тя отвори приложението на телефона си и показа записа. На екрана ясно се виждаше как Надежда разбива резето на портата, влиза в двора, взема мотика и с ярост нанася удари по прозорците и мебелите, сипейки обиди. Звукът беше кристално чист.
Двамата полицаи си размениха кратък поглед.
— Доказателствата са повече от достатъчни — заключи капитанът. — Ще трябва да дойдете с нас. Става дума за умишлено увреждане на чуждо имущество. Ще оформим материалите в районното.
— В районното? Мен? — Надежда притисна ръка към хълбока си. — Не ви е позволено! Не се чувствам добре!
— Ако здравословното ви състояние се влоши, ще повикаме линейка в управлението — отвърна равнодушно служителят. — Заповядайте към изхода.
Когато патрулната кола изчезна зад ъгъла, Александър се свлече направо върху изцапаното стъпало и закри лицето си с длани. Йоана седна до него, без да го докосва.
Предстоящият месец се оказа истинско изпитание за тяхната устойчивост. Роднините на Александър буквално обсадиха дома им.
