Само преди няколко часа този човек кроеше план как да я остави без нищо. А сега се опитваше да изглежда като онеправдан и нищо неподозиращ съпруг.
Елена Стоянова го изгледа право в очите.
– Забрави да затвориш разговора си следобед – каза тя равномерно. – Чух всяка дума от това, което обсъждаше с майка си.
Николай Огнянов рязко се изправи. В погледа му проблесна уплаха, но той бързо си върна самоуверения вид.
– Сигурно си разбрала погрешно – заговори припряно и пристъпи към масата. – Просто си говорехме с мама… разсъждавахме, фантазирахме.
– Фантазирали сте как да ме убедите да прехвърля имотите си? – прекъсна го тя и също се надигна. – За фалшиви документи ли мечтаехте? Или за измислена диагноза, с която да ме притиснете?
– Ели, моля те… – разтвори ръце той, сякаш искаше да я прегърне. – Ние сме семейство! Наистина ли ще повярваш на подобни глупости?
Тя отстъпи крачка назад. Дори сега продължаваше да я лъже, без да трепне, гледайки я право в лицето.
– Събери си багажа и си тръгвай – произнесе Елена спокойно, но твърдо. – Апартаментът е купен от мен преди брака. Тук вече нямаш място.
– Нямаш право да ме гониш! – избухна Николай. – Аз съм ти съпруг!
– Беше – поправи го тя. – Молбата за развод е входирана. Документите са при мен.
Той закрачи нервно из кухнята, търсейки спасителен аргумент. Маската на грижовния партньор окончателно се разпадна.
– Щом искаш война, ще я получиш! – извика той. – Ще те съдя за половината спестявания и ще видим кой ще се смее последен!
– Опитай – отвърна Елена без колебание. – Всичко, което притежавам, е придобито преди брака. А средствата ми от години се държат по фирмени сметки.
Думите ѝ го накараха да замълчи. Осъзна, че ходовете му са изчерпани.
По-малко от час по-късно Николай напусна жилището с един куфар. Още същата вечер Елена повика ключар и смени бравите.
Разводът приключи без излишни драми и протакане. Той получи единствено символична сума и нищо повече.
Месец след това на прага ѝ се появи Маргарита Радославова. Очите ѝ бяха подпухнали от плач, а гласът – разтреперан. Молеше за прошка, уверяваше, че всичко било идея на сина ѝ.
– Мило момиче – хлипаше тя, – винаги съм те обичала като дъщеря. Знаеш, че не съм способна на такова нещо!
– Вече знам на какво сте способни – отвърна Елена, без да я покани вътре.
– Но ние бяхме семейство – настоя жената. – Не можем ли поне да запазим връзка? Ти ми беше като родна.
Елена поклати глава.
– Истинското семейство не предава и не крои измами зад гърба ти – каза тихо и затвори вратата.
На следващия ден тя смени телефонния си номер и блокира бившия си съпруг и майка му навсякъде. Маргарита остана без обичайната финансова подкрепа, а Николай се принуди да наеме стая в общ апартамент.
Елена продължи напред. По-уверена, по-мъдра и наясно, че границите не бива да се нарушават. Беше научила ценен урок – доверието има цена, а самоуважението не подлежи на пазарлък.
