— И какво от това, че къщата е твоя? Ще си събереш багажа веднага, ще се прибереш и ще поискаш прошка от майка ми! — настоя настойчиво Васил Борисов.
В просторната дневна на старата фамилна къща, останала на Ралица Лъвова от баба ѝ, Васил раздразнено тръсна върху масата разпечатаните електронни билети. Декемврийската светлина се процеждаше през високите прозорци и огряваше внимателно реставрираните гипсови орнаменти по тавана — плод на месеци труд, вложен от Ралица.
— Вече са на път! Нашите идват за Нова година и ще останат известно време, така че ще трябва да се понаместим — отсече той с команден тон, без дори да вдигне поглед от телефона си.
Ралица застина за миг, стискайки чашата с кафе. Горещината на порцелана пареше дланите ѝ, но тя сякаш не го усещаше.
— Чакай… поканил си ги да останат тук две седмици, без изобщо да ме попиташ?
Той махна с ръка пренебрежително, сякаш отпъжда досадно насекомо.
— Какво толкова има за обсъждане? Семейството е над всичко. Майка отдавна искаше да види как си… преобразила всичко.
Последната дума прозвуча с едва доловима насмешка и в гърдите на Ралица се надигна възмущение.
Тя остави чашата по-рязко, отколкото възнамеряваше, и кафето се разля върху дървения плот. Васил се намръщи.
— Внимавай! Това е антикварна маса!
— Която аз възстанових със собствените си ръце — отвърна тихо тя.
Но той вече отново беше вперил очи в екрана.
Преди три години, след смъртта на баба си, Ралица наследи тази къща — някога разкошна вила от началото на миналия век, превърната с времето в полуразрушена сграда. Почти всички я съветваха да се откаже от безумната идея да я ремонтира. Ала младата архитектка, с пламък в очите, виждаше в напуканите стени не руина, а бъдещ шедьовър.
Тя вложи спестяванията си до последната стотинка, изтегли заем, прекарваше уикендите си на строежа рамо до рамо с работниците. Тогава Васил само свиваше рамене — на него му беше удобно под наем. Но щом къщата възкръсна в целия си блясък, той без колебание се нанесе и започна да разказва на приятелите си как „двамата“ са възродили семейното гнездо.
— Майка ти пак ще намери кусур на всяко ъгълче — опита се да стигне до него Ралица. — Помниш ли как миналия път цял час обясняваше, че сините завеси в спалнята били безвкусни?
— Тя просто мисли за нас. Иска ни доброто.
Галина Филипова винаги „мислеше за доброто“. Според нея знаеше най-добре каква трябва да бъде съпругата на сина ѝ — кротка, домашна, без излишни амбиции. В тяхното семейство от поколения се спазваше неписан закон: мъжът изкарва парите, жената пази огнището. Фактът, че Ралица отвори собствено архитектурно студио, Галина Филипова прие почти като лична обида.
— След пет дни представям проекта за културния център — направи последен опит Ралица. — Това е най-важният договор за студиото ми. Трябват ми тишина и пълна концентрация.
Васил най-сетне остави телефона, обърна се към нея и в погледа му проблесна раздразнение.
— Отново ли работата ти е по-важна от семейството? Майка е права — забравила си какво значат семейните ценности. Едно време жените успяваха и дома да поддържат, и гости да посрещат.
— Едно време жените не проектираха обществени сгради и не издържаха съпрузи, които от половин година „търсят подходяща позиция“ — изстреля тя, преди да успее да се спре.
Васил пребледня, лицето му рязко се вкамени, а в очите му проблесна нещо опасно. Той внезапно се изправи, столът изскърца по пода, и напрежението в стаята стана осезаемо, сякаш въздухът натежа преди буря.
