Младият стажант Димитър Любомиров рязко се надигна от стола си, сякаш готов да се намеси, но Ралица Лъвова го спря само с лек жест на ръката. Тя бавно се изправи, приклекна, за да събере разпилените по пода моливи, и ги подреди обратно върху бюрото. Гласът ѝ прозвуча тихо, но твърдо:
— Напусни ателието ми, Василе. Ще говорим довечера у дома.
— Ти наистина ли си позволяваш да ми нареждаш? — изсъска той.
— Това е работното ми място. Ако не излезеш веднага, ще извикам охраната.
Погледът му я прониза с открита неприязън. Без повече думи той се обърна и тресна вратата зад себе си така силно, че стъклата издрънчаха. В помещението се спусна тежка, нажежена тишина.
— Госпожо Лъвова, може би е по-добре да си вземете ден-два почивка? — осмели се да предложи Димитър.
— Не — тя отново седна пред чертежите, макар пръстите ѝ леко да потреперваха. — Нямаме това време.
Вечерта обаче реши да се отбие до къщата, за да вземе по-дебели дрехи — декември тази година беше необичайно суров. Надяваше се да влезе и излезе незабелязано. Когато обаче се изкачваше по стълбите, долови гласове от хола. Вратата беше открехната, а думите на Галина Филипова се чуваха отчетливо:
— Сто пъти ти казах: такава жена няма да те направи щастлив. Прекалено е независима, прекалено устремена. Виж само как ти говори! Ако не ѝ покажеш навреме кой води в тази къща, ще съжаляваш.
— Мамо, тя просто е напрегната покрай работата…
— Работа! — изсумтя Галина. — Нормалната жена не поставя кариерата над семейството. Баща ти винаги знаеше, че вкъщи го чакат вечеря, ред и спокойствие. А теб какво те посреща? Празни стаи и съпруга, която си въобразява, че е равна на мъжа!
— Времената са други, мамо.
— Времената може и да се менят, но мъжът си остава мъж! Ти не си щастлив, сине, личи ти. Нейните успехи те засенчват. Кара те да се чувстваш по-малък. Това не е редно!
Ралица застина на стълбите. Очакваше Васил да възрази. Да я защити. Да каже поне една дума в нейна подкрепа. Вместо това настъпи пауза — дълга, лепкава, съгласна тишина.
— Може би имаш право, мамо — прозвуча накрая гласът му. — Преди беше различно. А сега… тази фирма, тези безкрайни проекти. Тя вече не е същата.
— Не се е променила — просто е показала истинската си същност! Разведи се, докато още нямате деца. Ще си намериш свястно момиче, което знае мястото си.
Ралица слезе безшумно обратно по стъпалата и излезе навън. Леденият въздух проряза гърдите ѝ, но охлади напиращите сълзи. Седна в колата и дълго остана неподвижна, вперила поглед в прозорците на дома — къщата, която беше възстановила със собствени средства и безсънни нощи.
И последната ѝ илюзия се разпадна в мига, в който той замълча. Не я защити. Не възрази. Прие думите на майка си. Това беше неговият избор.
Два дни по-късно, след като презентацията премина блестящо и проектът беше одобрен, тя се прибра. Галина Филипова демонстративно я подмина без поздрав, а Васил я пресрещна още във фоайето.
— Най-после. Ела, трябва да поговорим.
Влязоха в кабинета — стаята, в която някога Ралица прекарваше нощи над планове и изчисления. Васил вече беше седнал на нейния стол. Преди едва ли би обърнала внимание на подобен жест, но сега видя в него символ.
— Надявам се, че си размислила и си готова да се извиниш на майка ми.
Тя се настани срещу него и го погледна продължително. Вътре не кипеше гняв — само умора и болезнена яснота.
— Василе, кажи ми честно — някога радвал ли си се истински на успехите ми? Или винаги си ги приемал като заплаха?
— Какви са тези глупости?
— Отговори ми. Когато получих отличието за реставрацията на онази историческа сграда?
