— …какво каза тогава? — довърши тя тихо въпроса си.
Васил Борисов свъси вежди, сякаш се мъчеше да си припомни нещо незначително.
— Ами… споменах, че можеше поне да ме предупредиш, че ще има фотографи.
— А когато открих ателието си? — гласът ѝ остана равен.
— Аз… просто се тревожех. Поемаш твърде много, Ралица.
— Не. Ти заяви, че ще съжалявам, задето не съм те послушала. — Тя го гледаше право в очите. — Василе, нито веднъж — разбираш ли, нито веднъж! — не каза: „Гордея се с теб.“
Той замълча за миг, после започна да заеква:
— Ти също трябва да ме разбереш… За един мъж е трудно, когато съпругата му го засенчва. Това не е… естествено. В семейството мъжът трябва да е опората, да изкарва парите, да води. А ти… ти ме изкарваш смешен!
Ралица Лъвова се облегна назад. Ето я истината, изречена без украса.
— Странно, но ми олекна — каза спокойно. — Най-сетне всичко си дойде на мястото. Ти копнееш за друг тип жена, Василе. За такава, която безропотно се вписва в модела на вашето семейство — готви, мълчи и глади ризите ти. Аз не съм тази жена. И никога няма да бъда.
Той я гледаше така, сякаш я вижда за първи път. Тя се изправи и пристъпи към прозореца. В полумрака градината ѝ се очертаваше като тиха, вярна територия.
— Родителите ти са гости в моя дом — произнесе тя, без да се обръща. — Съберете си багажа и си намерете хотел или квартира. Това вече не ме засяга. След празниците подавам молба за развод.
— Нямаш право да гониш майка ми и баща ми! Те са възрастни хора!
— Имам пълното право. Къщата е наследство от баба ми, а ремонтът платих сама. Аз решавам кой ще живее тук.
Васил скочи рязко.
— Това е и моят дом!
— Нямаме брачен договор, но пазя всички фактури и документи за всяка стотинка, вложена в обновяването. Не усложнявай нещата. Разполагате с три часа.
Новината стигна до Галина Филипова чрез сина ѝ. Тя нахлу в кабинета без да почука.
— Как не те е срам?! Идваме на гости, а ти ни изхвърляш като натрапници!
— Дойдохте без покана — отвърна Ралица, подреждайки папките си. — Не съм давала съгласие за това посещение.
— Неблагодарница! Още отначало знаех, че не си достойна за сина ми!
— В това сте права, госпожо Филипова. Аз не пасвам на вашето семейство, както и вие — на моя свят. И знаете ли? Не съм длъжна да се напасвам.
Лицето на свекървата пламна.
— Ще съжаляваш! Кой нормален мъж ще иска кариеристка като теб? Ще останеш сама в тази скъпа къща!
— Възможно е. А сега ме извинете, имам работа.
Два часа по-късно тишината изпълни стаите. Ралица обиколи дома, отвори прозорците и пусна студения въздух да изчисти застоялото напрежение. В спалнята Васил беше забравил няколко ризи. Тя ги сгъна, постави ги в торба и я остави до входната врата.
Привечер телефонът ѝ иззвъня от непознат номер.
„Ралица, аз съм Силвия Калинова, сестрата на Васил. Майка ми ми забрани да ти пиша, но не мога да мълча. Ти си права. В нашето семейство всички ни пречупват по един и същи начин. Жените трябва да бъдат сенки, а мъжете — господари. Аз не издържах и се преместих в друг град. Ти си първата, която не се подчини на брат ми. Пожелавам ти щастие.“
Тя прочете съобщението два пъти. После си наля чаша вино и вдигна безмълвен тост — за Силвия, за себе си и за всяка жена, която намира сили да произнесе „не“.
Навън започна да вали сняг. Пред нея се разгръщаше цяла година. А след нея — цял един живот. Нейният собствен.
