Елена продължаваше да върти халката на пръста си и поклати глава.
– Иска ми се да е нещо по-трайно – добави тя замислено. – Бижуто е красиво, но с времето просто ще остане в кутията. Трябва да е нещо, което ще ѝ носи радост всеки ден.
През следващите дни мислите ѝ непрекъснато се връщаха към предстоящия юбилей. Обмисли пътуване – но Маргарита Радославова наскоро се беше върнала от почивка край морето. Домакински уред? В дома ѝ не липсваше нищо необходимо. Нужно беше нещо различно, лично и запомнящо се.
По време на обедната почивка Елена се обади на баща си.
– Татко, как ти звучи идея за малка вила? – попита тя направо.
– Вила? – той остави сандвича си и се заслуша по-внимателно. – За кого?
– За Маргарита Радославова. Като подарък. Представи си малък парцел с къщичка и градина – разгърна пред себе си разпечатаните обяви. – Винаги е мечтала да има собствено място с цветя и зеленчуци.
От другата страна на линията настъпи кратко мълчание.
– Звучи разумно – отвърна баща ѝ след миг. – Огледай се внимателно. Да не е прекалено голямо, но да има потенциал. Уютът е по-важен от размаха.
Тези думи я насърчиха. Няколко дни подред Елена разглеждаше оферти, срещаше се с брокери и обикаляше имоти. Едни къщи бяха твърде просторни и скъпи, други – отдалечени или занемарени. Нищо не ѝ вдъхваше увереност.
Докато един следобед агент не ѝ показа нова възможност.
– Намира се в покрайнините, на двайсетина минути с кола – обясни той, като ѝ подаде снимки. – Парцелът е шест ара. Има малка, стабилна постройка и няколко плодни дръвчета.
Елена разгледа внимателно фотографиите – подреден двор, асма, ниска бяла къща с веранда.
– Каква е цената? – попита тя спокойно.
– Два милиона и половина лева. Собствениците се местят в друг град и са склонни на преговори.
Тя веднага записа адреса. Точно такова място си представяше – скромно, но поддържано, с възможност да се доразвие. Беше сигурна, че свекърва ѝ ще го оцени.
Същата вечер отново се чу с баща си, за да сподели подробностите.
– Отличен избор – одобри той. – Маргарита е практична жена. Това няма да е просто жест, а истинска придобивка. А сумата е напълно по силите ти.
Окуражена, Елена набра Николай Огнянов. Сърцето ѝ биеше ускорено – представяше си колко ще се зарадва.
– Ники, здравей! – гласът ѝ звучеше приповдигнато. – Имам предложение за подаръка на майка ти.
– Слушам те, мила – отвърна той с интерес.
– Какво ще кажеш да ѝ подарим вила? Намерих чудесен имот в края на града – шест ара, малка къща и овошки.
Отсреща се чу искрено въодушевление.
– Наистина ли? Тя ще бъде на седмото небе! Постоянно говори как иска сама да си гледа домати и чушки.
Усмивката на Елена стана още по-широка. Николай винаги подкрепяше инициативите ѝ, особено когато ставаше дума за семейството.
– Искат два милиона и половина – добави тя. – Според мен си струва. Представяш ли си лицето ѝ, когато разбере?
– Това е най-прекрасната идея, която си имала! – възкликна той. – Такъв подарък се помни цял живот. Невероятна си, любов моя.
Топлината в гласа му я накара да си представи как тримата седят на верандата и планират какво ще засадят напролет.
– Трябва да тръгвам – каза Николай по-меко. – Довечера ще обсъдим всичко подробно. На вечеря ще направим план.
– Добре, ще те чакам – отвърна Елена и погледна часовника си, вече готова да приключи разговора, без да подозира, че следващите секунди ще променят настроението ѝ изцяло.
