…ми обясни, че средствата вече са възстановени по сметката.
Светлана Димитрова сграбчи покривката така, че пръстите ѝ побеляха. През последните три години живееше в просторен едностаен апартамент в идеалния център, който ние плащахме, за да не „се мъчи в покрайнините“. Собственото ѝ жилище беше отдадено под наем, а приходите отиваха за нейния „достоен стандарт“.
— Александър! — писна тя истерично. — Направи нещо! Тя ще ни остави на улицата!
Той избухна. Скочи, сграбчи ме за лакътя и се опита да ме изправи насила от стола.
— Изчезваме веднага! — просъска през зъби. — Ще говорим у дома. Съвсем ли си загуби ума, Венета? Това е майка ми!
Не се дръпнах. Само сведох поглед към ръката му, впита в мен.
— Пусни ме. Веднага. Иначе звъня на полицията и ще поискам да опишат следите. Знаеш, че няма да се поколебая. А тогава „повишената“ ти заплата в „Логистик-Груп“ ще се изпари. На отдела по сигурността едва ли ще им е приятно да държат служител с обвинение за домашно насилие.
Той отскочи, сякаш се беше опарил. Около нас се понесе шепот. Една далечна роднина от Враца започна шумно да прибира мезетата в пластмасови кутии — сигурен знак, че тържеството е приключило.
— Господин Александров, — намеси се управителят на лофта, този път без усмивка, — плащането трябва да се уреди. Ако не, ще се наложи да повикам охраната. Ние не сме тук за семейни драми, а за наем и кетъринг.
Изправих се спокойно и преметнах чантата си през рамо.
— Светлана Димитрова, водата беше чудесна. Благодаря за „гостоприемството“. Николай, хайде, слънце, тръгваме си.
— Мамо, защо баба плаче? — попита синът ми, влачейки раничката си към мен.
— Понякога, когато човек живее твърде дълго в измислен свят, срещата с истината боли — отвърнах тихо.
Докато вървях към изхода, усещах как гневният поглед на свекърва ми пробива гърба ми. Александър панически звънеше на някого, опитвайки се да „намери пари до утре“.
Но аз знаех повече от него. Радка от банката, когато блокира картите, ми изпрати и екранна снимка с последните опити за транзакции. Само преди два часа Александър се беше пробвал да купи подаръчен ваучер за 50 000 лева от „Златната ябълка“. Не за майка си. Кодът за потвърждение дойде на моя номер — и той остана без покупка.
Тези петдесет хиляди не бяха за свекърва ми. В живота на съпруга ми очевидно имаше нова фигура. А точно тази сума възнамерявах да използвам, за да наема адвокат, специалист по „сложни“ имуществени дела.
Излязох на хладния въздух на улица „Радецка“, когато телефонът ми избръмча. Съобщение от Александър: „Ще съжаляваш. Утре подавам молба за развод и ще изхвърчиш от апартамента без нищо.“
Усмихнах се, докато настанявах Николай в таксито. Той дори не подозираше, че жилището е придобито с участие на майчин капитал и детските дялове са юридически непоклатими. Нито знаеше, че малко по-рано получих известие от НАП за проверка на неговите „странични“ доходи чрез кухи фирми — тема, по която като главен счетоводител бях отлично осведомена.
Осем минути след като ледената вода се изля по гърба ми, Светлана вече не можеше да срещне погледа ми. А истинската кулминация тепърва предстоеше.
Управителят Лъчезар стоеше до Александър с ръце на кръста и видимо губеше търпение.
— Господин Александров, как ще процедираме? — гласът му беше сух и твърд. — Банката не просто отказа плащането. Статусът е „картата блокирана от титуляра“. Нали твърдяхте, че това е фирмен бюджет?
Светлана Димитрова, която до преди малко се държеше като кралица на вечерта, сега приличаше на спукан балон. Тя трескаво рови в лачената си чанта и извади пенсионната си карта.
— Почакайте… имам нещо тук… — заекна тя. — Иванке, можеш ли да ми заемеш до утре? Знаеш, че Александър ще ти върне всичко, просто стана недоразумение…
Иванка, нейната „най-близка приятелка“ от общината, изведнъж прояви огромен интерес към чашата си.
— Ох, Светле, имам лимит за преводи. А и с Васил вече извикахме такси, трябва да пътуваме извън града.
Наблюдавах сцената сякаш отстрани, като забързан филм. Часът беше 18:50 — точно осем минути след унижението.
Извадих телефона си и обърнах дисплея към свекърва ми. На екрана ясно се виждаше опитът за покупка в „Златната ябълка“.
— Погледнете добре, Светлана Димитрова. Ето за тези петдесет хиляди синът ви е искал да вземе парфюми и козметика. Не за вас. За жена, записана в телефона му като…
