Ралица Кирилова дръпна ципа на куфара с такава сила, че звукът проряза стаята като изстрел. Орлин Странджански застина на прага. Ръката му остана върху бравата, а пръстите му се свиха толкова силно, че кокалчетата побеляха.
— Наистина ли ще го направиш? — гласът му прозвуча несигурно.
Тя дори не се обърна. Наведе се, грабна от леглото тъмносиния шал — подарък от майка ѝ — и го натъпка в куфара с рязко движение.
— Да. Напълно сериозна съм.
— Но защо точно сега? Мама замина преди няма и час!
— Точно затова. — Ралица най-сетне го погледна право в очите. — Твоята майка ще отсъства цял месец. Аз също ще замина. При моята.
Тя повлече куфара към вратата, но Орлин пристъпи напред и препречи изхода.
— Чакай. Можем поне да поговорим.
— За какво? — усмивката ѝ беше суха и безжизнена. — За това, че вече не се чувствам господарка в собствения си дом? Или че дрехите ми се перат без да ме питат? А може би за това, че вчера пак ми каза, че „прекалявам“?
Орлин стисна челюсти.
— Тя просто иска да помогне.
— Не. — Ралица го прекъсна рязко. — Тя помага на теб. На мен ми прави забележки.
Тишината се настани тежко между тях. Той прокара длан по лицето си, сякаш искаше да изтрие напрежението.
— Къде ще отидеш?
— При мама. В областта.
— И… за колко време?
В погледа ѝ се появи нещо ново — студено и дистанцирано.
— Докато разбера дали изобщо искам да се връщам.
Той издиша рязко.
— Това звучи като ултиматум.
— Не. Това е факт.
Ралица мина покрай него. Този път Орлин не я спря. Вратата се затвори с тихо щракване, но в празния апартамент звукът отекна по-силно от гръмнала тапа шампанско.
На кухненската маса, оставена на най-видното място, лежеше бележка:
„Нахрани котката. Консервите са в шкафа.“
Нито „обичам те“, нито „ще се върна скоро“.
Само указание за Мърчо.
Ралица опря чело в студеното стъкло на автобуса. Навън се нижеха сиви блокове, намокрени от есенния дъжд. В главата ѝ още кънтяха думите на Орлин:
„Прекаляваш!“
Щом затвори очи, пред нея изникна лицето на Снежана Богданова — любезно и усмихнато пред хората. И съвсем различно, когато оставаха насаме.
— Билетчето, моля — кондукторката леко я докосна по рамото.
Ралица трепна, извади пари от джоба си и ги подаде.
— Благодаря.
Телефонът ѝ вибрираше настойчиво. Знаеше кой звъни. Не погледна дисплея.
Преди три седмици.
— Раличке, да не се сърдиш — Снежана Богданова постави супника на масата, — но боршът ти… не е съвсем както трябва.
— Мамо, стига — измърмори Орлин, без да вдига очи от телефона. — Вкусно е.
— Не споря, сине — свекървата нежно го потупа. — Само че цвеклото трябва да е по-киселичко. А месото — по-ситно.
Ралица стисна лъжицата.
— Готвих по рецептата на мама.
— А, ясно — многозначително кимна Снежана. — Щом е по мамината рецепта…
Същата вечер, след като свекървата се прибра в своята стая — „своята“, въпреки че уж беше на гости за седмица — Ралица избухна:
— Тя го прави нарочно! Всеки ден намира нещо — супата, прането, всичко!
— Тя просто е свикнала иначе — въздъхна Орлин.
— А аз съм свикнала да живея без постоянна критика!
— Пак започваш с драмите… — той включи телевизора. Разговорът приключи.
Преди две седмици.
Ралица отвори гардероба и замръзна. Любимата ѝ копринена рокля висеше вътре, но по нея личаха избелели петна.
— Госпожо Богданова!
Снежана се появи на прага, подсушавайки ръцете си в престилката.
— Какво има, детето ми?
— Вие ли изпрахте роклята? Тя е коприна! Не се пере в пералня!
— Ох… мислех, че ти помагам. Имаш толкова дрехи, това парцалие…
— Това не са парцали! Подарък е от мама!
— Извинявай тогава. Не знаех, че притежаваш толкова скъпи неща… със заплатата на учителка.
От хола се чу кашлица. Орлин бе чул всичко. И както винаги — замълча.
Преди седмица.
— Орлин, прочети това — Ралица му подаде телефона.
Той вдигна поглед от лаптопа.
— Какво е?
— Съобщенията на майка ти с Калина Яворова.
— Четеш ѝ чатовете?
— Беше оставила телефона си на масата. А вътре пише: „Тая не може дори кюфтета да направи като хората. Орлин заслужава по-добра.“
Той се изправи бавно.
— Тя не е искала да…
— Или тя си тръгва. Или аз. — гласът ѝ потрепери. — Вече разбрах нещо важно. Винаги избираш нея.
Автобусът спря рязко. Ралица отвори очи. Пред нея светеше табела „Централна автогара“.
Телефонът пак избръмча — този път съобщение. Тя все пак погледна.
„Кога ще се върнеш? Мърчо тъгува.“
Нито дума за нея. Нито дума за най-важното.
Тя пое дълбоко въздух и написа в отговор:
„Още не знам. Консервите са в шкафа.“
След това прибра телефона в джоба си, хвана дръжката на куфара и слезе от автобуса, без да е сигурна дали бяга от дома си, или върви към нещо, което тепърва трябва да реши.
