— Тя те напусна! А аз винаги ще остана до теб!
Орлин затвори рязко вратата на спалнята, сякаш искаше да отсече с шума ѝ всички думи отвън.
Мобилният му лежеше върху завивките. Взе го с треперещи пръсти, отвори списъка с контакти и без повече колебание избра името на Ралица Кирилова.
Свободен сигнал. После още един. И още.
Най-сетне се чу щракване.
— Ало? — гласът ѝ беше напрегнат, предпазлив.
— Рали… — той преглътна трудно. — Знам всичко. Истината.
Отсреща настана мълчание.
— И какво от това? — прошепна тя след малко. — Сега вече няма значение.
— Има. Днес я изгоних. Тя си тръгва.
Отново тишина, по-тежка от първата.
— Ралица? Чуваш ли ме?
— Това е твое решение — отвърна тя тихо. — Но не съм сигурна, че е достатъчно.
Той затвори очи.
— Разбирам.
Някъде зад нея се чуваше приглушен глас — вероятно майка ѝ. Нечий съвет, нечий въпрос.
— Трябва да приключвам — каза тя.
— Почакай! — Орлин стисна телефона по-силно. — Мърчо… той тъгува. Почти не хапва.
Кратка пауза.
— Мърчо?
— Да. Стои до вратата и мяука.
Ралица въздъхна.
— В горния шкаф има консерви. Само тях признава.
Връзката прекъсна.
Орлин се отпусна на леглото. От другата страна на стената майка му плачеше шумно. В кухнята чайникът свиреше настойчиво. А някъде в друг дом, вероятно и Ралица плачеше.
Погледът му попадна върху сватбената снимка на нощното шкафче. Двамата се смееха, прегърнати, сякаш светът беше само техен. Толкова далечно изглеждаше онова щастие.
Седмица по-късно стоеше пред къщата на тъщата си с букет алени рози — любимите на Ралица, още полузатворени. Дребният есенен дъжд се стичаше по сакото му, а той машинално оправяше вратовръзката си, усещайки колко нелепо изглежда.
Вратата отвори Маргарита Филипова. Погледът ѝ се спря първо на цветята, после на лицето му.
— Не желае да те вижда.
— Моля ви… — гласът му пресекна. — Кажете ѝ, че майка ми вече не живее при мен. Премести се при леля си.
Маргарита поклати глава.
— Сине, това не връща времето назад.
От вътрешността на къщата се чу гласът на Ралица:
— Мамо, кой е?
Жената се обърна, после отново погледна Орлин. В очите ѝ проблесна съчувствие.
— Почакай.
Вратата се затвори. През стъклото той виждаше как двете разговарят. Ралица беше с гръб към него — по намачкани пижамени панталони и неговата стара тениска.
След минута тя самата застана на прага. Без грим, с тъмни сенки под очите. И въпреки това — ослепително красива.
— Изгони ли я?
— Да.
— Защо чак сега?
Букетът потрепери в ръцете му.
— Бях сляп. Позволих да ме водят. Но разбрах — ти си най-важното за мен.
Тя скръсти ръце, впивайки пръсти в лактите си.
— А ако пак поиска да се върне? Ако се разболее и започне да те изнудва? Ще устоиш ли?
— Взех решение — прошепна той и подаде цветята. — Избирам теб.
Ралица не ги прие. Погледът ѝ се плъзна към мокрия тротоар.
— Не знам дали мога да ти вярвам отново. Всеки път, когато закъснееш, ще се питам къде си. При нея ли? Всяка твоя колеблива дума ще ме кара да се съмнявам.
Очите ѝ срещнаха неговите.
— Ти разби нещо в мен. А някои неща не се поправят лесно.
Дъждът се усили. Няколко червени листенца се откъснаха и паднаха върху стъпалата.
— Ще чакам. Колкото трябва.
Тя поклати глава.
— Върни се у дома. Погрижи се за Мърчо. На мен ми трябва време.
Вратата се затвори. Орлин остана още няколко минути под дъжда, после отпусна ръце. Букетът се свлече в локвата.
Докато стигаше до колата, телефонът му избръмча. Съобщение от Ралица:
„Мърчо обича да го чешат зад ушите. И му давай само рибата в синя опаковка.“
Той се втренчи в екрана и започна да пише: „Благодаря. Ще те чакам.“
Не натисна „изпрати“.
Минаха три месеца.
Орлин седеше в кухнята на апартамента, който вече беше само негов, и галеше Мърчо. Котаракът най-после се хранеше нормално. Вятърът блъскаше мокри клони по прозореца. На масата лежеше писмо.
Ралица беше писала:
„Орлин, не знам как да го кажа внимателно, затова ще бъда откровена — подавам молба за развод. Не защото те мразя. И не защото не съм простила. А защото някои счупвания остават завинаги. През тези месеци станахме чужди и не вярвам, че можем да се върнем назад.
Мама смята, че постъпвам правилно. Но вече не следвам ничии съвети.
Мърчо остани при теб. Свикнал е.
Ралица.“
Той сгъна листа, прибра го в чекмеджето и си наля кафе. Отново без захар — пак беше забравил да купи.
Звънецът иззвъня.
На прага стоеше Снежана Богданова с няколко чанти.
— Сине — усмихна се тя, — дойдох.
Орлин огледа празното жилище — без дрехите на Ралица, без нейния аромат, без следите от смеха ѝ.
— Да — каза тихо. — Явно така е писано.
Отмести се, за да я пусне вътре.
Мърчо изсумтя и се шмугна в спалнята.
