Пластмасовите колелца на куфара трополяха приглушено по грапавите плочи на терминала. Мария се облегна на студеното панорамно стъкло и проследи с поглед как към тромавия самолет бавно приближават стълбата за качване. В чантата ѝ, между паспорта и бордната карта, телефонът настойчиво вибрираше. На дисплея отново и отново се появяваше името на съпруга ѝ — Николай.
Тя спокойно разгъна хартийката на ментов бонбон, пусна го в устата си и едва тогава плъзна пръст по зелената икона.
— Мария, подиграваш ли ми се?! — гласът на Николай премина в писклив тон, толкова силен, че тя отмести слушалката от ухото си. — Коридорът е пълен с хора! Майка ми пристигна, леля Живка домъкна и двете внучета от провинцията. Пътували са, уморени са. Къде се губиш? И защо хладилникът зее празен? Къде е патицата, която мама очакваше?
Мария сдъвка бонбона с леко хрущене.
— Във фризера е, на най-долния рафт, в ъгъла. Замръзнала е до камък — точно като твоята съвест.
— Как така във фризера?! — на заден план проплака дете, а Николай му изсъска да мълчи. — Не ме изнервяй, Мария. Хората са дошли да те поздравят за рождения ден! А ти дори салати не си направила. Вземай такси и веднага се прибирай.
— „Скъпа, къде си? А кой ще готви?“ — повтори тя с насмешка сутрешните му думи. — Кулинарният щанд в супермаркета зад ъгъла работи до десет. Купете си нещо готово. Аз излитам. Качването започва след пет минути.
Без да изчаква следващата му тирада, Мария прекъсна разговора.
Шест години тя упорито си затваряше очите за начина, по който Николай умело прикриваше стиснатостта и дребнавия си егоизъм зад модерната дума „практичност“. Когато се омъжи — тогава беше едва на трийсет — той ѝ изглеждаше олицетворение на стабилност. По-възрастен с пет години, с ясно подредени планове, без пороци и без „излишни“ разходи.
Първите тревожни сигнали се появиха още по време на така наречения меден месец.
— Мария, за какво са ни Емирствата? — разсъждаваше Николай, докато подреждаше касовите бележки от супермаркета в прецизни купчинки върху кухненската маса. — Да даваме луди пари, за да се печем на някакъв плаж? По-добре да отидем при майка ми на село. Има къща, реката е на две крачки. Хем ще ѝ помогнем с работата, хем ще спестим средства за нещо по-смислено.
