Стефка Радославова седеше край кухненската маса — зачервена, освежена, с напълно бодър вид — и съсредоточено следеше сутрешния блок по телевизията, сякаш нищо не се беше случило.
— О, пристигна! — възкликна тя с престорена изненада. — Болката ми мина, намазах се с един мехлем и като че ли се размина. Но щом вече си тук, я да оправим прозорците на летен режим, че духа. И пердетата трябва да се свалят и закачат наново — аз няма да се катеря по столове.
Мария се отпусна тежко на първия стол до нея. Всичко ѝ стана ясно за секунди. Николай със сигурност е бил в течение. Дори вероятно са се чули преди това. Заминаването му не беше случайност — беше удобно бягство. Оставил я беше да поеме дребните, но безкрайни грижи около майка му. Това не беше недоразумение, а добре отработен сценарий.
Без да изрече и дума, Мария се изправи, излезе навън, качи се в колата и потегли. Когато се прибра, отвори сайта на авиокомпанията и купи билет до Несебър. Плати го с всичките си спестени отпускарски пари. На Николай не обясни нищо — само му остави кратка бележка върху кухненската маса.
След завръщането си той вдигна буря. Обвиняваше я в разточителство, в безотговорност към семейния бюджет.
— Заряза семейството заради прищевките си! Майка ми сама се мъчи с тия пердета! — крачеше нервно из хола и размахваше ръце.
Мария тогава просто държеше чашата си с чай и гледаше през парата, без да спори, без да се оправдава.
Наближаваше тридесет и шестият ѝ рожден ден. Не беше кръгла годишнина, но тя копнееше за нещо светло и лично. Нищо грандиозно — просто вечеря за двама, малко внимание. Купи си елегантна рокля от плътен тъмносин шелк и запази маса в малък рибен ресторант с изглед към пристанището.
— В петък вечер не си прави планове — каза му тя седмица по-рано. — Искам да вечеряме заедно. Уморена съм от готвене и гости. Само ти и аз.
Николай избегна погледа ѝ и започна да човърка драскотина по плота.
— Ами… получи се засичане. Колегите отдавна организират излизане извън града — сауна, барбекю. И има голяма отстъпка точно този уикенд. Вече потвърдих.
Мария застина.
— Значи заминаваш на рождения ми ден?
— Мария, не бъди дете. Не е юбилей. Ще идем на ресторант друг път, като взема заплата. Защо да даваме излишни пари в петък? И изобщо — аз съм помислил за теб!
Той се усмихна доволно, убеден в находчивостта си.
— Поканих мама. И Живка също. Отдавна не са се събирали… — започна да обяснява той с ентусиазъм, без изобщо да усеща как думите му падат тежко между тях.
