Мария прие предложението без възражения. Тогава ѝ се струваше, че това е нормален жест към по-възрастния човек – подкрепа, внимание, семейна солидарност. Още в първия ден обаче Стефка Радославова ѝ подаде избелял халат на ситни цветчета и без много обяснения я поведе към оранжерията зад къщата.
Почивката бързо заприлича на тежък физически труд. Миризмата на гниещи листа се впиваше в косата ѝ, коленете я боляха от постоянното клякане, а под ноктите ѝ неизменно оставаше пръст. Мария миеше буркани със сода до скърцане, режеше тиквички на тънки кръгове, попарваше капачки и редеше зимнина. Ръцете ѝ така се напоиха с оцет, че ѝ се повдигаше от собствената ѝ кожа.
През това време Николай удобно се беше разположил на верандата, облечен в чиста тениска, и разцъкваше телефона си.
— Уговорих се с едни хора от селото да ни докарат био продукция на добра цена — заявяваше самодоволно той на вечеря. — Виждаш ли, мамо, какъв организатор съм? Без мен щеше да платиш двойно.
След лятото дойде ред на ремонта в апартамента им. Мария настояваше поне грубата работа да се възложи на майстори. Николай обаче беше категоричен.
— Нито лев няма да дам на чужди хора. Ще се справим сами.
Тя още помнеше задушливата миризма на грунд, която сякаш полепваше по гърлото. Стържеше старите соцтапети, които се отделяха заедно с парчета мазилка, носеше тежки чували със смеси, докато съпругът ѝ с важен вид поставяше нивелира и цъкаше недоволно: „Тук има отклонение от два милиметра, направи го пак.“
Но чашата преля миналата зима.
Николай изненадващо съобщи, че колегите му организират зимен риболов с нощувка в хижа. Мария тъкмо приключваше годишния отчет и две седмици не беше имала почивен ден. Помоли го да остане.
— Мария, вече съм дал пари за горивото — махна с ръка той. — Ти си почини у дома, наспи се.
Сънят обаче се оказа мираж. В събота, малко след седем сутринта, телефонът иззвъня. Стефка Радославова говореше накъсано, с пресекващ глас.
— Марийче… паднах на стълбите. Гърбът ме боли ужасно, въздух не мога да си поема. Звъня на Николай — изключен е.
Мария скочи от леглото, нахлузи дънки върху пижамата и се хвърли към колата. Пътят към селото беше заледен, а ръцете ѝ трепереха на волана. В ума ѝ се въртяха най-страшни картини — счупвания, болнични стаи, дълго възстановяване.
Тя нахлу в къщата без да почука. Вместо мирис на лекарства и студ я блъсна плътен аромат на току-що запарен чай и топла домашна баница с извара.
