Орлин бавно се изправи. За пръв път от месеци мислите му не се блъскаха хаотично – знаеше точно какво ще каже на майка си.
Мърчо скочи от масата и с достойнство се запъти към входната врата, сякаш възнамеряваше сам да я отвори.
По-късно, вече сам в кухнята, Орлин неусетно преполови бутилката уиски. Погледът му беше залепен за пожълтялата снимка върху хладилника – сватбения им кадър с Ралица. Тя се смееше, притиснала лице до рамото му, а той изглеждаше безгрижно щастлив.
— По дяволите!
Чашата изхвърча от ръката му и се разби в стената на десетки парчета. Котаракът профуча уплашено и се мушна под дивана.
Орлин грабна ключовете и изскочи на стълбището, без дори да облече яке. Асансьорът слизаше мъчително бавно.
— …е, щом е решила, нека си ходи — чуваше се гласът на Виолета Живкова, която тъкмо излизаше от кабината. Щом го видя, тя секна.
Той не ѝ обърна внимание и се пъхна вътре.
Дъждът го заля още щом прекоси входа. Колата запали едва при третия опит.
— Навигация… хайде… покажи ми пътя до… — мърмореше, докато натискаше екрана с несигурни пръсти.
Металическият глас звучеше дразнещо равнодушно:
„След триста метра завийте надясно.“
Мокрият асфалт блестеше под фаровете. Познатите улици се нижеха като размазана лента.
„Завийте наляво… след двеста метра ще пристигнете вляво.“
Домът на Маргарита Филипова. Ралица беше там. Той беше сигурен.
Натисна спирачката рязко и колата спря на сантиметри от оградата. Ливна още по-силно. Чадър нямаше.
— Рали! — извика, но гласът му потъна в шума на пороя.
Натисна звънеца. Веднъж. Още веднъж. И трети път.
В коридора светна лампа. Вратата се отвори. Маргарита стоеше по халат, с твърд и подозрителен поглед.
— Орлин? Пил ли си?
— Къде е Ралица?
— Спи. Прибирай се.
Той подпря ръка в касата.
— Трябва да говоря с нея.
— В това състояние?
От вътрешността на къщата се чу шум. Ралица се появи на прага – бледа, с намачкана пижама и неговата стара тениска.
— Ти нормален ли си? — прошепна тя, а гласът ѝ трепна.
Водата се стичаше от косата му и капеше върху плочките.
— Рали, аз…
— Влез — намеси се неочаквано Маргарита. — Само да изсъхнеш. После си тръгваш.
Настаниха се в кухнята. Ралица държеше чаша с чай, но не отпиваше.
— Знаеш ли какво разправя майка ти из квартала? — попита тихо.
Орлин сведе очи.
— Да.
— И?
— Говорих с нея.
— И?
Той стисна зъби.
— Казва, че просто се тревожи за мен.
Ралица скочи рязко. Чашата трясна по масата.
— Господи, Орлин! Наистина ли не виждаш? Тя го прави нарочно! Още от самото начало…
— Тя ми е майка!
— А аз коя съм? — гласът ѝ се пречупи. — Три години ти бях съпруга. А ти нито веднъж не ме защити.
Тя се извърна, но той видя сълзите.
— Ще… ще опитам пак да поговоря с нея…
— Тръгвай си.
— Рали…
— Веднага! Преди да извикам полиция! Пиян си!
Маргарита мълчаливо отвори входната врата.
Дъждът беше спрял. В локвите се оглеждаха уличните лампи. Орлин седна зад волана, но не запали.
Телефонът му изписука.
„Котката не яде. Кога ще се прибереш?“
Подател: Мама.
Той изгаси апарата.
В една от стаите светна прозорец. За миг му се стори, че зад пердето стои Ралица. Когато се вгледа по-внимателно, видя само празна завеса, раздвижена от течение.
Събуди се със стягане в главата и тежест в тялото. Слънчев лъч пробиваше през незадърпаните щори право в очите му. Изстена и притисна възглавницата към лицето си. От предната вечер му изплуваха накъсани картини — пороят, викът на Ралица, мокрите ѝ мигли.
Телефонът на нощното шкафче звънеше настойчиво. Снежана Богданова. Отново.
Протегна ръка за вода и тогава чу гласове от кухнята.
— …разбира се, че ще се върне — звучеше уверено гласът на майка му. — Трябва му само малко време.
Орлин застина.
— А оная? — разпозна гласа на Любка Овчар.
— Ралица ли? — Снежана изсумтя. — Вече е разбрал що за човек е. Казвах му от самото начало — не му подхожда.
Той се приближи безшумно до вратата.
— Добре де, как успя да я изгониш? — засмя се Любка.
— Лесно — снижи тон Снежана. — Показах ѝ кой командва тук. Препирах ѝ дрехите, размествам ѝ безвкусните вази… А слухът за любовник — това беше направо брилянтно!
По гърба на Орлин премина ледена тръпка.
— А ако Орлин разбере?
— И да разбере — какво? — махна с ръка майка му. — Аз съм му майка. Винаги ще избере мен.
Чашата се изплъзна от пръстите му и се строши в пода.
В кухнята настъпи гробна тишина.
— Сине? — извика уплашено Снежана.
Той отвори рязко вратата.
— Стига толкова.
Лицето ѝ пребледня.
— Ти… не си чул правилно…
— Чух всяка дума — гласът му беше дрезгав. — Умишлено разруши брака ми.
Любка прибра набързо чантата си.
— Аз… май ще тръгвам…
Той не я спря. Погледът му не се откъсваше от майка му.
— Започвай да събираш багажа.
— Какво говориш?
— Днес се изнасяш.
— Орлин! Как смееш! Аз живея за теб!
— Не — поклати бавно глава той. — Живееш чрез мен.
Обърна се и тръгна към спалнята, а зад гърба му се разнесе пронизителен писък.
