Малко след като слезе от автобуса, Ралица вече седеше в колата на майка си, паркирана до тротоара пред автогарата. Пътуването до стария квартал мина в мълчание, прекъсвано единствено от тихото тракане на мигачите.
Домът на Снежана Богданова я посрещна с мирис на канела, печени ябълки и прашни томове от библиотеката в хола. Ралица се сви в ъгъла на дивана, притиснала лице в възглавницата. В ръката ѝ изстиваше чаша чай, за която отдавна беше забравила.
— Колко време възнамеряваш да се криеш тук? — попита майка ѝ тихо, като седна до нея и прокара длан по гърба ѝ.
— Докато измисля какво следва — отвърна Ралица глухо.
— А Мърчо?
— Орлин ще го нахрани.
— А службата?
— Пуснах си отпуск.
Снежана въздъхна и се отправи към кухнята да долее вряла вода в чайника. Точно тогава телефонът в джоба на якето на Ралица избръмча. Номерът беше непознат.
— Да?
— Рали, Виолета Живкова съм, съседката ти! — гласът отсреща звучеше прекалено приповдигнато. — Къде изчезна?
Ралица присви очи. С Виолета никога не бяха близки; тя обичаше да виси пред пощенските кутии и да събира клюки.
— При майка ми съм. Защо?
— Ох, мила, тук е истинска сензация! — прошепна драматично Виолета. — Свекърва ти разправя на всички, че си хукнала при любовник!
Лъжичката се изплъзна от пръстите на Ралица и иззвънтя по плочките.
— Какво каза?
— Съвсем сериозно! Събрала вчера жените пред входа и разказвала как отдавна си въртяла афера с някакъв… не запомних какъв точно. А Орлин, горкият, бил съсипан!
Студ премина по гърба на Ралица.
— Пълни измислици.
— Аз знам, но хората слушат и вярват. Маргарита Филипова от четиридесет и пети вече твърди, че те била видяла с мъж до метрото!
Ралица скочи толкова рязко, че почти събори масичката.
— Благодаря ти, Виолета.
Затвори и захапа устната си до болка. Снежана я наблюдаваше мълчаливо, с кръстосани ръце.
— Какво има?
— Снежана Богданова разпространява, че съм изневерила на Орлин.
— А той?
Ралица се усмихна безрадостно.
— Предполагам, че пак слуша мама.
Грабна телефона и набра съпруга си. Дълги сигнали. После — автоматично съобщение. Никой не вдигна.
— Чудесно…
Майка ѝ хвана внимателно пръстите ѝ.
— Иди при него и говорете.
— Ако е готов да вярва на това… — гласът ѝ се пречупи. — Нека той да ми се обади.
Опита да отпие от чая, но ръката ѝ трепереше и течността се разля по покривката. В същия миг пристигна съобщение:
„Рали, обади се. Трябва да поговорим.“
Тя остави телефона настрани.
— Ще му върнеш ли? — попита Снежана.
— По-късно.
Навън се стъмни окончателно. Вятърът засвистя между блоковете и обещаваше дъжд. Ралица застана до прозореца и допря длан до студеното стъкло.
— Мамо… а ако наистина ѝ е повярвал?
Снежана не каза нищо. Мълчанието ѝ тежеше повече от всякакъв отговор.
По същото време Орлин Странджански за пети път препрочиташе съобщението от майка си: „Сине, тя никога не те е обичала. Целият вход говори за любовника ѝ.“ Накрая хвърли телефона върху дивана и посегна към бирата. Студеното стъкло пареше в дланта му.
Мърчо, свит на перваза, отвори едното си око.
— Какво гледаш? И ти ли ме съдиш? — измърмори Орлин.
Котаракът се прозя и отново се намести.
Той отпи дълго, после тресна бутилката на масата. Пяната се разля върху клавиатурата на лаптопа.
— По дяволите!
Докато бършеше лепкавите капки, екранът светна. Отворена беше общата им облачна папка. Погледът му се спря на директория с име „Чат с Калина“.
Сърцето му заби по-силно. Щракна.
Появи се разговорът на Ралица с най-близката ѝ приятелка. Последното съобщение беше от вчера:
„Кали, повече не издържам. Ако не избере между мен и майка си, няма да се върна.“
Орлин преглътна и превъртя нагоре.
„Пак ми е препрала всичките дрехи. Нарочно.“
„А Орлин?“
„Както винаги — ‘Мама само иска да помогне’.“
„Опита ли сериозен разговор?“
„Опитвах. Или махва с ръка, или ме гледа сякаш съм истеричка.“
В стаята му стана задушно. Отвори прозореца, но хладният въздух не донесе облекчение.
Телефонът в кухнята иззвъня — майка му. Той не помръдна.
Когато се върна към екрана, видя нов ред:
„Кали… а ако изобщо не се върна?“
Орлин затвори лаптопа с рязко движение. Мърчо скочи на масата и се отърка в ръката му.
— Глупак съм, нали?
Котаракът замърка силно.
Без да мисли повече, Орлин набра познатия номер. Два сигнала. Три.
— Да? — гласът на Ралица звучеше изтощено.
— Рали… — думите му заседнаха.
Настъпи напрегната пауза.
— Знаеш ли какво разправя майка ти? — попита тя първа. — Че съм избягала при любовник.
— Аз…
— Че уж имам връзка.
— Рали, недей така…
— Точно така трябва. Повярва ли ѝ?
Той преглътна.
— Не знам…
— Това ми беше достатъчно.
В слушалката щракна. Разговорът приключи.
Орлин остана неподвижен, вперил поглед в угасналия екран. В този миг зад входната врата се чу тракане на ключ.
— Сине, вкъщи ли си? — прозвуча гласът на Снежана Богданова.
