…жена, записана в телефона му като „Ивайло – Гуми“. Да, толкова нелепо прикритие беше измислил.
— Плащането е от преди трийсет минути — продължих спокойно. — Не е минало само защото видях известието навреме и блокирах картата. Така че за тържеството пари няма. Изобщо.
Александър пребледня така, сякаш някой беше източил кръвта от лицето му. Устните му се разтвориха без звук — като риба, захвърлена на сухо.
— Венета… как можа… пред майка ми… ти нормална ли си?
— Напълно. Просто смятам добре. В таблиците ми всичко излиза до стотинка. Ти харчиш доходите ми за „гуми“, а аз финансирам наем на лофт за юбилея на майка ти. Само че помещението е резервирано през моята фирма „Логистик-Център“ като място за бизнес презентация. Понеже такава презентация няма, в този момент прекратявам договора. Разполагате с десет минути да съберете кетъринга и да освободите залата.
— Нямаш право! — изписка Светлана Димитрова. — Това е рожденият ми ден!
— Имам. Аз съм управителят и фактурата е на мое име.
Обърнах се към администратора.
— Лъчезар, потвърждавам анулирането на корпоративната резервация. Всички разходи за отворения алкохол и неустойките ги начислете на Александър Георгиев като физическо лице. Данните му са в договора за депозита.
Хванах Николай за ръка. Неговата длан беше топла, а моята — ледена. Поехме към изхода. Зад нас избухна хаос: Светлана Димитрова крещеше нещо за „змия в пазвата“, Александър се нахвърли върху Лъчезар, а гостите се изнизваха към гардероба, без да смеят да погледнат „рожденичката“.
Навън по улица „Радецка“ ръмеше ситно. Пловдив през март не прощава — киша, оловно небе и онзи влажен вятър от Марица, който влиза под палтото. Поръчах кола през приложението. Най-евтината опция. Оттук нататък всяка стотинка имаше значение — адвокатът по имотни дела на булевард „Марица“ искаше седем хиляди лева само за първоначална консултация.
— Мамо, вече няма ли да ходим при баба? — прошепна Николай, когато се настанихме в миришещото на евтин ароматизатор „Рено“.
— При тази баба — не, Ники. Утре ще отидем на кино, става ли? В мола.
У дома беше необичайно тихо. Сложих вода да заври. Копринената ми блуза от „12 Storeez“ беше съсипана — платът се беше на петна. Свалих я и я пуснах в кофата под мивката. До нея захвърлих и рамката със семейната ни снимка от хладилника.
След около час Александър се прибра. Без викове. Влезе притихнал, като пребито куче.
— Венета, ти направо ни довърши. Майка ми едва не я откараха в болница — кръвното ѝ скочило на сто и осемдесет. Осъзнаваш ли как ни изложи?
Отпивах от чая си и гледах светлините на тепетата.
— Просто представих сметката, Александър. За ледената вода. По най-високата тарифа.
— Утре се изнасям при майка ми — хвърли ключовете на масата. — Подай молба за развод, не ме интересува. Ще видим как ще пееш, когато сама издържаш Николай и чакаш издръжката.
— Ще я плащаш според реалния си доход. Вече свалих отчетите за бонусните ви схеми през фирмата на приятеля ти. От НАП ще проявят интерес. И още нещо — жилището е купено с майчински капитал. Утре започвам процедура по разпределяне на дяловете на децата. Твоят „дял“ тук е около пет квадрата до тоалетната. Можеш да живееш там или да го продадеш. Но първо ми преведи половината сума за онзи „златен“ ваучер, който подари на Албена миналия месец. Видях го в извлечението.
Той стоеше в коридора със скъпото си яке и изведнъж изглеждаше посивял, обикновен мъж на прага на четирийсетте — с кредити и мъгляво бъдеще.
— Винаги ли си била толкова пресметлива? — попита дрезгаво.
— Не. Само през последните осем минути.
Тръшна вратата и излезе. Не заплаках. Нямаше буца в гърлото, нито празнота. Имаше усещане, че съм приключила тежък годишен отчет, който три години не излизаше на нула.
Допих си чая. Утре трябваше да мина през кварталния супермаркет за хляб и мляко. И да си запиша час за маникюр. Чашата вода беше отмила не само спиралата, а и последните остатъци от глупавото ми търпение.
Приближих се до прозореца. На перваза стоеше старият ми кактус в напуканата саксия. Бях пропуснала да го полея цяла седмица, а той въпреки това беше пуснал малка бодлива пъпка.
Телефонът примигна: „Автоплащането е отменено.“
Изгасих лампата и легнах. За пръв път от много време в спалнята беше хладно — и съвсем спокойно.
