Мобилният телефон върху кухненската маса настойчиво вибрираше и звънеше — отново търсеше свекървата. Камелия Витошки впери поглед в премигващия дисплей, без да бърза да отговори. Отлично знаеше какъв ще е поводът. Дали са взели билетите, в колко часа ще пристигнат, защо още не са потвърдили. Звъненето секна, но след по-малко от минута апаратът пак оживя. Съобщението на екрана сякаш настояваше: „Камелия, вдигни, важно е.“
Тя пое дълбоко въздух и все пак прие обаждането.
— Ало, Красимира Дунавска, здравейте.
— Най-после! — раздразнението в гласа на свекървата трудно се прикриваше. — От цял час се опитвам да се свържа с теб. В офиса ли си?
— Не, вкъщи съм.
От другата страна се чу неодобрително цъкане.
— И какво става с билетите?
— Андрей Велизаров трябва да мине през касата след работа.
— Тоест още не сте ги купили? Камелия, годишнината е след три дни! Всички гости вече потвърдиха присъствие. Само вие отлагате до последния момент.
В този миг входната врата хлопна — Андрей се беше прибрал. Камелия усети как напрежението ѝ леко се разсейва.
— Красимира Дунавска, Андрей току-що влезе. Ще му дам телефона.
Тя излезе в коридора. Съпругът ѝ тъкмо събуваше обувките си.
— Майка ти е — подаде му апарата. — Пита за билетите.
Андрей пое разговора.
— Здрасти, мамо. Да, взех ги. Не, за влака — самолетните вече са изчерпани. Вечерният е. Не, хотел не ни трябва, ще си тръгнем веднага след празненството.
Камелия се върна в кухнята и включи електрическата кана. Красимира Дунавска умееше от най-обикновен въпрос да направи цяла сага. А преди пет години всичко изглеждаше съвсем различно.
Тогава свекървата направо боготвореше бъдещата си снаха. Образована, от стабилно семейство, с добра позиция и обещаваща кариера. На сватбата я прегръщаше разплакана и повтаряше, че най-сетне има дъщеря.
После започнаха забележките. Първо — уж между другото. Не се ли преуморява с тази работа? Не е ли по-добре да избере нещо по-спокойно? Постепенно въпросите станаха по-настойчиви, особено когато темата се завърташе около деца.
След малко Андрей влезе при нея, вече преоблечен в домашни дрехи.
— Андрюш, ами ако не отида? Кажи, че съм болна.
— Пак ли започваме? — той извъртя очи. — Камелия, това е просто юбилей. Обикновено семейно събиране. Ще отидем, ще постоим два часа и ще си тръгнем.
— Два часа? Познаваш майка си — ще ни задържи поне три дни. А на мен ми е трудно да съм там.
Андрей тежко въздъхна.
