— Защото майка ти непременно ще забележи, ако се появя неподготвена и без да изглеждам изрядно.
Андрей Велизаров отвори уста да възрази, но се отказа. И двамата отлично разбираха, че Камелия Витошки не преувеличава.
На гарата пристигнаха с голям аванс. Малко след като застанаха на перона, Андрей се извини и се отдалечи, уж да купи вода за път. Камелия остана сама до влака и се загледа в отражението си в прозореца на вагона. Трийсет и четири… А вътре в нея се надигаше познатото притеснение — сякаш отново беше шестнайсетгодишна ученичка пред най-важния изпит в живота си.
Скоро обявиха качването. От съпруга ѝ нямаше и следа. Без да чака повече, тя хвана куфара, извади билета си и тръгна да търси купето. Намери номера, плъзна вратата и замръзна на прага.
На седалката до прозореца седеше дама на около шейсет години, поразително приличаща на Красимира Дунавска. Само че в погледа ѝ нямаше онова строго присвиване — очите ѝ бяха топли.
— Здравей, Камелия — усмихна се жената. — Ти си съпругата на Андрей, нали? Аз съм Донка Пиринки.
Оказа се, че е близначката на свекърва ѝ. Камелия се настани мълчаливо срещу нея. За съществуването на тази жена беше чувала единствено от случайно подхвърлени реплики в семейни разговори. Знаеше, че преди двайсет години двете сестри се скарали тежко и прекъснали всякакъв контакт. Разговорът им започна предпазливо, но постепенно стана по-откровен.
— Предполагам какво ти е — продължи Донка Пиринки тихо. — И аз съм била на твоето място. Пет години със съпруга ми се борехме да имаме дете. Лекари, изследвания, процедури — минахме през всичко.
Свекърва ѝ тогава била от старата школа — убедена, че щом няма деца, вината е у жената.
— После обаче забременях — усмихна се тя, сякаш виждаше отново онези дни. — Бях на трийсет и осем. Разбира се, не всички приеха новината с радост — твърдяха, че съм прекалено възрастна за майчинство. Но аз се чувствах истински щастлива.
И Красимира Дунавска се радвала тогава.
— Повярвай ми, Камелия, сестра ми не действа от злоба. Тя просто се страхува. Бои се да не преживееш това, което преживях аз — години несигурност и риск да останеш без дете.
От коридора се чуха познати стъпки. Андрей надникна вътре.
— Явно вече сте се запознали — каза той с леко притеснена усмивка. — Извинявай, че не ти споменах. Леля Донка сама предложи да пътува с нас.
Влакът плавно потегли. Градът зад прозореца започна да се отдръпва, а уличните светлини се разтеглиха в златисти линии.
— Знаеш ли защо със сестра ми се разделихме за толкова години? — поде отново Донка Пиринки. — Заради нрава ѝ. Тя винаги е искала да ръководи всичко — да решава вместо другите, да им казва как да живеят. А когато най-сетне станах майка, след седем години брак, тя ми заяви, че съм прекалено възрастна за това.
