Съпругът на Камелия Яворова винаги се отличаваше със сдържаност – тих, уравновесен, внимателен в думите си. Такъв беше и преди двадесет и три години, когато ѝ предложи брак. Нищо в характера му не подсказваше прибързаност или бурни изблици – всичко при него беше премерено и спокойно.
Една топла лятна вечер двамата се разхождаха край реката извън селото. Изведнъж Захари Каменар спря, хвана я за ръцете и с необичайна сериозност прошепна:
— Камелия, искам да свържем съдбите си. Ние сме един за друг — така е писано.
Гледаше я право в очите, сигурен в отговора ѝ. Усещаше чувствата ѝ, знаеше, че го обича. Тя пламна от вълнение, сърцето ѝ заби лудо.
— Да, Захари… да! Ще се омъжа за теб.
Щастието им беше тихо, но дълбоко.
— Ще построя къща за нас — продължи той. — Татко ще ми помогне. Вече сме избрали мястото. Ела да ти го покажа.
Двамата вървяха хванати за ръце и спряха под разклонена стара череша.
— Тук ще бъде. Само дървото ще трябва да махнем — остаряло е, може някой ден да падне върху покрива. Ако искаш, ще засадим ново.
— Прекрасно е! — усмихна се тя. — От прозорците ще се вижда реката.
След сватбата заживяха при родителите на Захари, но не след дълго новият дом беше готов. Той обаче не спря дотам — продължи да изгражда и втора половина с отделен вход.
— Това ще е за децата ни. Ако някое реши да остане в селото, да има собствено пространство.
— Колко си прозорлив — радваше се Камелия.
Съдбата им подари само една дъщеря. Отгледаха я с обич, а когато порасна и влезе в университет, изненада родителите си:
— Мамо, татко, не разчитайте да остана тук. Искам да живея в града. Там е и Мартин Радославов.
Така втората половина на къщата остана необитаема. Камелия редовно почистваше, миеше прозорците, подреждаше стаите, а Захари рядко пристъпваше прага ѝ. В тяхната част имаше достатъчно място — светло, подредено, уютно. Двамата живееха сами, докато дъщеря им следваше. През всичките двадесет и три години съвместен живот той никога не я беше унижавал или наранявал. Не повишаваше тон, държеше се достойно, а хората в селото ги уважаваха.
И точно този спокоен и учтив човек преди два дни се прибра от работа и без излишни увъртания каза:
— Камелия, трудно ми е да го изрека, но нашият брак стигна естествения си край. Така е в днешно време — след двайсетина години чувствата угасват. Срещнах друга жена. Благодарен съм ти за всичко. Лора Орлова няма да изоставя — ще ѝ помогна да завърши. За парите не се тревожи. Къщата остава за теб и дъщеря ни.
Той продължаваше да говори, но думите му сякаш се размиваха. Камелия бавно се отпусна на дивана, в слепоочията ѝ туптеше болезнено. Чу само тихото:
— Прости ми.
След което Захари Каменар взе приготвения куфар и излезе от дома.
