…само че се казва Цветан Александров.
— Цветан се казва — продължи Нели, — млад лекар. Обещали са му служебно жилище, но щяло да се освободи след месец, може и повече. Дотогава трябва някъде да отседне. И аз му предложих… да се настани у теб временно.
Камелия я изгледа невярващо.
— Нели, ти чуваш ли се? Защо точно у мен?
— А къде другаде? Имаш четири стаи и отделен вход, които пустеят. Щом Лора Орлова не пожела да живее с теб, поне някой да внесе живот там.
— Не желая квартиранти — отсече Камелия.
— Вече е късно да се отказваш — усмихна се хитро съседката. — След по-малко от час ще е тук. Хайде, да оправим стаята.
С въздишка Камелия стана от пейката и я последва. Не мина и час, когато в двора влезе висок, строен мъж с открито лице и спокойна усмивка.
— Добър вечер. Цветан Александров. Но ми казвайте просто Цветан — подаде той ръка.
— Камелия Яворова — отвърна тя и усети топлината на дланта му.
Още от първия миг ѝ направи приятно впечатление. Беше с пет години по-млад от нея и за частица от секундата в ума ѝ проблесна дръзка мисъл, която сама побърза да прогони.
„Глупости… На петдесет съм вече“, каза си тя и заключи чувството някъде дълбоко.
Скоро двамата започнаха да прекарват вечерите в беседката. Пиеха чай, разговаряха дълго. Нели понякога надничаше, но не се задържаше — семейство я чакаше у дома. Камелия усещаше как Цветан я гледа продължително, със съсредоточено внимание, което я смущаваше.
„Навярно си въобразявам — мислеше си тя. — Самота и тишина правят номера.“ И все пак не можеше да отрече — разбираха се от половин дума, мислите им често съвпадаха, интересите им се преплитаха естествено.
С нейно позволение той паркира колата си в двора. Една събота предложи:
— Какво ще кажеш да отскочим до града? Филм, после кафе. Нали сме свободни хора — намигна той. — Почивен ден е.
— Добре, да тръгваме — съгласи се тя без колебание. Знаеше, че е разведен.
Денят мина леко и приятно. Върнаха се усмихнати, а следващия уикенд повториха. Така постепенно това се превърна в тяхна традиция. Селото, разбира се, не пропусна да забележи.
— Голям късмет извади Камелия — шушукаха хората. — Какъв мъж ѝ се падна за квартирант. Само дето тя му е по-възрастна. Такъв представителен доктор ще си намери някоя млада. Какво ще прави с жена, минала петдесетте?
Думите стигаха и до нея, но вече не я нараняваха така силно. Между тях разговорите ставаха все по-дълбоки — за миналото, за семейството, за пропуснатите шансове.
Една вечер, докато седяха на двора, тя попита тихо:
— Цветане, ти си привлекателен, умен мъж. Защо си сам? Как се стигна до развода?
Той се замисли, после започна спокойно:
— Ожених се късно. Медицината изисква години учене. Първо завърших медицински колеж, после продължих в университета. Имаше увлечения, разбира се, но нищо сериозно. След дипломирането заминах на север — исках да се изпитам в по-тежки условия, да усетя, че съм истински лекар… Там животът ме срещна с изпитания, за които тогава дори не подозирах.
