Там действително не беше леко. Условията бяха сурови, работата – изтощителна, а дежурствата понякога продължаваха с дни. В онези години се ожених за местна медицинска сестра. Струваше ми се, че заедно ще устоим на всичко. Но съвместният ни живот продължи едва четири години. Тя постепенно започна да посяга към алкохола. Оправдаваше се, че така се стопля в студа, че „сгрява душата си“. Аз обаче виждах истината – това беше зависимост, която с времето ставаше все по-дълбока. Накрая разбрах, че не мога да я спася насила. Разделихме се и аз си тръгнах.
— А защо реши да дойдеш в селото? Нали работеше в градска болница? — попита тя.
— Пак ми се прииска да се изпитам — тук всичко е различно, хората разчитат повече на лекаря. А може би… — усмихна се той лукаво — някъде дълбоко в себе си съм знаел, че ти живееш тук сама и ти е тъжно.
Двамата притихнаха за миг, после се спогледаха и се разсмяха тихо.
— Камелия Яворова, омъжи се за мен — изрече Цветан Александров сериозно. — Убеден съм, че сме две части на едно цяло.
— И аз го усещам така… — прошепна тя. — Само възрастта ме спира. По-голяма съм от теб с пет години. Знам, че си ми нужен, но…
— Не с пет, а с четири и половина — прекъсна я той меко. — Това не е разлика, която трябва да ни плаши. До теб се чувствам по-зрял и по-сигурен. А ти изглеждаш прекрасно. Явно въздухът тук ти влияе добре.
Той я погледна очаквателно:
— Ще приемеш ли предложението ми?
Камелия пое дълбоко дъх.
— Да. Съгласна съм.
Изминаха почти три години. Цветан и Камелия живееха в разбирателство и спокойствие. Понякога тя дори тайно благодареше на съдбата — и на бившия си съпруг — че някога я беше изоставил. Без онзи удар нямаше да открие истинското си щастие.
Един следобед пред къщата спря автомобил. От него слезе побелял, видимо състарен Захари Каменар. Влезе несигурно в двора и се огледа. Цветан го нямаше.
Камелия излезе на прага и замръзна от изненада.
— Захари? Откъде се появи?
— Минавах наблизо… не знам защо, но нещо ме дръпна насам. Липсваха ми родните места. Идвам от съседния район. Реших да отбия. Макар че майка ми отдавна не е между живите… А ти си все така хубава. Сама ли си или…? Още ли тъжиш?
— Нито тъжа, нито чакам, нито плача — отвърна спокойно тя. — Омъжена съм. Имам прекрасен съпруг. А ти как си? Изглеждаш изморен… прости за откровеността.
— При мен нещата не са розови. Сякаш съдбата ме наказа. Ожених се трети път — надявам се последен. Живея в района. Прости ми, Камелия. Отдавна съжалявам, че те нараних. Мислех да дойда по-рано, но знаех — няма да ми простиш, няма да се върнеш.
Гласът му беше тих и смирен.
— Ще тръгвам — каза след пауза. — Не искам да срещам щастливия ти мъж. Виждам по очите ти, че си обичана. Светят. По лицето ти е изписано.
Той се обърна, качи се в колата и потегли рязко. Камелия дълго гледа след отдалечаващия се автомобил. Опита се да разбере какво изпитва. Не беше болка, нито гняв. По-скоро тиха, човешка жал.
