Вратата се затвори почти без звук, сякаш и той не искаше да разтърси тишината, която оставяше след себе си.
Камелия Яворова остана сама.
Сълзите рукнаха неудържимо. „Защо точно на мен? — питаше се тя в безсънните нощи. — Знам, че такива неща се случват, но никога не съм вярвала, че ще застигнат и нашия дом.“ Мъчеше я мисълта, че някъде е пропуснала знак, че нещо е трябвало да види по-рано. Понякога ѝ се искаше просто да притвори очи и да си въобрази, че всичко е кошмар. Че щом ги отвори, Захари ще е в кухнята с обичайната си спокойна усмивка, а нищо лошо не се е случило.
Първите дни живя с тази илюзия. После — цяла седмица, а може би и повече — в нея тлееше надеждата, че ще размисли и ще се върне. Не се върна. Тя дори не попита къде е отишъл и при кого. Щом е решил — значи е решил, повтаряше си.
С времето болката започна да утихва. Оставаше само горчивото недоумение: „Каква е тази съдба? Първо ми го даде, после ми го отне. Сега трябва да свиквам да съм сама.“ Целият им съвместен живот ѝ изглеждаше задраскан с дебела черта. Може би той вече я беше изтрил от сърцето си, но тя още не можеше напълно. Все пак го пусна — поне на думи — и го остави на Божията воля.
Сълзите пресъхнаха. Всичко беше изплакано. Разведоха се почти веднага след като той си тръгна. Понякога, застанала до прозореца, тя си представяше как Захари живее някъде другаде, до нова жена. Новината за раздялата бе паднала върху нея като гръм от ясно небе. Той никога не беше лекомислен, нито от онези мъже, които се заглеждат по всяка пола. Ала ето че животът поднесе обрат, който тя не бе предвидила.
Изминаха шест години. Раната отдавна не кървеше, макар Камелия да не вярваше, че времето лекува — по-скоро притъпява. Петдесетият ѝ рожден ден дойде тихо. Все още беше хубава жена; и като млада привличаше погледите. Лора Орлова се омъжи за момче от областния град и заживя с него там. Камелия вече имаше внуче, макар че рядко ѝ го водеха.
Една лятна вечер тя се прибра от работа и си направи чай. Вместо да стои в къщата, излезе в беседката — въздухът ухаеше на топлина и цветя. В този момент през портата влезе съседката ѝ Нели Живкова, медицинска сестра по професия. С бодър тон се опита да я раздвижи, защото Камелия изглеждаше замечтана и тъжна.
— Здрасти, какво си се умълчала така? — подвикна Нели.
— Нищо особено… просто ми е едно такова — отвърна Камелия уклончиво.
— А аз нося новина! И то сериозна — каза съседката и я изгледа многозначително.
— Е, кажи де.
Нели се усмихваше, но нарочно задържа паузата.
— Гледам ти розите — цял двор, пълен с красота. Как ги поддържаш такива? Цъфтят като в ботаническа градина, а почти никой не им се радва.
— Нели, минавай по същество. За цветята друг път — засмя се Камелия. — Не си дошла заради розите, нали?
— Не, не за тях. Чу ли, че доктор Валентин Овчар се пенсионира? Изпратиха ни нов лекар. И представи си — пак се казва Валентин Овчар, само че…
