— В този дом няма място за жена, която мирише на белина и на чужда смърт. Свали пръстена, Ясмина, и се махай при болните си.
Гергана Данаилова стоеше в средата на хола, стиснала носа си между два пръста, сякаш присъствието ми я задушаваше. В другата ѝ ръка висеше куфарът ми — същият, с който пътувах до Мюнхен за медицинския симпозиум. След миг закопчалката изщрака и съдържанието се изсипа върху паркета — грижливо подредени рокли, учебници по анатомия, бельо — всичко се смеси в безформена купчина.
Васил Велизаров стоеше до прозореца с гръб към мен. Дори не направи опит да се обърне. До него, прилепена като сянка, беше Ива Филипова — крехка, бледа, с уплашен поглед и дълга коса, падаща по раменете ѝ. Изглеждаше като порцеланова фигурка, която може да се счупи от едно невнимателно движение.
— Ясмина, опитай се да разбереш — проговори най-после Васил, а гласът му беше сух и остър. — Ива чака дете. Трябват ѝ спокойствие и нормални условия. А ти все си в операционната. Дори не усети кога станахме непознати. Майка е права — този апартамент е семейното ни гнездо. Тук трябва да расте нашият наследник.
Свалих бавно маската, която още висеше на врата ми.
— „Семейно гнездо“? Васил, наистина ли го казваш? Ние купихме това жилище преди четири години.
— Ние? — Гергана Данаилова избухна в сух, режещ смях. — От нощните ти дежурства дойдоха стотинки! Основната сума осигури Васил. Синът ми е успешен брокер, знае стойността на всеки квадрат. Ти беше просто временно присъствие. Грешка.
Гледах ги и ми приличаха на лошо написани персонажи. Предния ден четиринадесет часа се борих да върна към живота петгодишно момче. Ръцете ми още помнеха ритъма на сърцето му. А сега трябваше да ридая над разпилени дрехи.
— Къде точно предлагате да отида? — попитах спокойно, за да проверя докъде стига безочието им.
— В общежитието към болницата ти! — отсече свекърва ми. — Там ти е мястото. Ключовете остави на шкафа. И да не си посмяла да вземеш нещо от техниката. Всичко е платено с парите на сина ми.
Васил най-сетне се приближи. В очите му нямаше вина — само раздразнение и бързане. Искаше сцената да приключи, за да започне новата, в която той е примерният бъдещ баща.
— Ясмина, без театър. Ще ти изпратя багажа по куриер. Колата остава — на мое име е. Утре адвокатът ще ти прати документите.
Наведох се към разпилените си вещи и измъкнах телефона. Екранът светеше — пропуснато обаждане от Борис Мартинов.
— Добре — казах тихо. — Ще си тръгна. Но запомнете: стените чуват. А всяка сделка има и обратна страна.
— Заплашваш ли? — ръцете на Гергана Данаилова застанаха на кръста ѝ. — Коя се мислиш? Момиче от покрайнините, което изведохме „в хората“! Изчезвай, преди да повикам полиция за самонастаняване.
Не събрах нищо. В тази купчина нямаше предмет, който да струва повече от достойнството ми. Облякох палтото, взех чантата с документите и излязох. Зад гърба ми се чу раздразнен глас: „Затвори по-плътно, течение става!“
Слязох с асансьора, прекосих двора и седнах на студената пейка. Въздухът беше остър и бодлив. Набрах номера.
— Борис? — гласът ми беше равен. — Помниш ли апартамента в „Златните ключове“, който фондът ти отдаде на Васил с опция за изкупуване? Той решил ли е да финализира сделката?
