— Не, Борис. Той е убеден, че вече е собственик. Изгони ме от дома като натрапник.
От другата страна настъпи мълчание. Плътно и тежко, сякаш някой беше похлупил разговора с метален капак. Брат ми не понасяше да се отнасят с мен пренебрежително — особено хора, които живеят благодарение на неговото съдействие.
— Договорът му изтича след три дни — гласът на Борис се втвърди. — Няма да има подновяване. А правото на изкупуване ще бъде прекратено заради нарушение на клаузите и уронване на репутацията. Къде си сега?
— На пейката пред блока. Пред „семейното гнездо“, както го наричаха.
— Остани там. Изпращам кола. И се подготви — утре Гергана Данаилова има планов преглед в нашата клиника. Нали помниш? Тя е убедена, че лечението ѝ е безплатно заради връзките на Васил Велизаров.
— Помня — усмихнах се леко. — Аз лично одобрих квотата ѝ.
След десет минути автомобилът ме откара до къщата на Борис извън града. Вътре миришеше на дърво и тишина. Той не ме разпитваше. Просто сложи пред мен чаша горещ чай и папка — сива, плътна, подпечатана с логото на фонда му.
— Виж, Ясмина. Васил е плащал наема редовно, но всичко е оформено през фирма. Убедил е майка си, че жилището вече е тяхно. Празни приказки, за да изглежда значим. Разчитал е, че като ми е зет, ще пренебрегна остатъка от сумата.
— Той знае ли, че клиниката, в която се лекува Гергана, също е свързана с теб? — попитах, без да откъсвам поглед от пламъците в камината.
— Не с мен. С теб. Акциите са твои — наследство от татко. Аз само ги управлявам. И двамата са вярвали, че си обикновен лекар на заплата. А реално ти покриваш разходите за нейния кардиостимулатор.
Затворих очи. Пред мен изплува образът на Ива Филипова — крехка, изящна, сякаш порцеланова. Едва ли подозира, че Васил всъщност е наемател с дългове, а не собственик с влияние.
На следващата сутрин се върнах в клиниката. Работата подрежда мислите. Проведох две консултации и точно в единадесет трябваше да приема Гергана Данаилова. Тя не знаеше, че обещаният ѝ „водещ специалист от Русе“ съм аз.
Вратата се отвори рязко. Свекърва ми влезе с шум от скъпа коприна и самодоволна усмивка.
— Добър ден, докторе. Казаха ми, че сте най-добрият специалист по…
Думите ѝ заседнаха. Очите ѝ се разшириха, устните ѝ останаха полуотворени.
— Ти ли? — просъска тя. — Какво правиш тук? Заместваш някого? Ще подам оплакване! Искам истински лекар, не…
— Седнете, госпожо Данаилова — отвърнах спокойно, без да вдигам поглед от досието ѝ. — Кръвното ви отново е над нормата. Не бива да напрягате сърцето си. Особено с апарат като „Аврора‑7“. Скъпа система. Поставена по програмата „Милосърдие“. Знаете ли кой финансира тази програма?
Тя застина. Самоувереността ѝ се стопи.
— Синът ми уреди всичко! Той има контакти!
— Контактите на сина ви са в отдела по наеми. Тук решенията вземам аз. Погледнете подписа под направлението ви — „Главен експерт на съвета на директорите – Ясмина Ангелова“. Това съм аз.
Завъртях екрана към нея.
— Безплатната ви квота е прекратена тази сутрин в осем часа. Причината е промяна във финансовия статус на пациента и актуализация на условията по програмата.
