— От този момент нататък всеки ден престой тук ще ви излиза по тридесет хиляди лева. Отделно се начисляват консумативите и всички допълнителни процедури.
— Нямаш право! — Гласът на Гергана Данаилова премина в писък, а лицето ѝ поруменя до тъмночервено. — Това е произвол! Ще подам жалба!
— Разбира се, подайте. Правният ни отдел с удоволствие ще я разгледа. Вероятно след около три месеца. Тъкмо навреме за планираната смяна на батерията на стимулатора ви. А засега — моля, минете през касата. Днешният ви преглед също подлежи на заплащане.
Тя изхвърча от кабинета без дори да затвори вратата след себе си. Бях убедена какво следва — първо обаждане до Васил Велизаров. И почти веднага след това — второ, което щеше да го свари неподготвено. От Борис Мартинов.
До обяд телефонът ми вибрираше непрекъснато. Васил набираше през няколко минути. Не отговорих нито веднъж. Накрая пристигна съобщение:
„Ясмина, какво става с апартамента? Защо ми звънят от фондацията и искат да освободим жилището до утре? Нямаме къде да отидем! На Ива ѝ прилошава!“
Отвърнах кратко:
„В общежитието към болницата има свободни стаи. Там ти е мястото. Нали ти сам го каза.“
Вечерта се появих пред блока. Не сама. С мен бяха двама служители от охранителна фирма и представител на фондацията — собственик на имота.
Вратата беше заключена, а отвътре се чуваше хаос — кресчендо от гласове. Гергана викаше истерично, Ива хлипаше, а Васил се опитваше да обяснява нещо по телефона.
— Отворете, моля — спокойно произнесе представителят, докато поставяше универсалния ключ.
Влязохме.
В хола, сякаш подредени за сцена, стояха същите куфари, които Гергана беше приготвила за мен предишния ден. Сега бяха препълнени с дрехите на Васил.
— Това е незаконно изземване! — изкрещя той щом ме видя. — Ще ви осъдя! Имам договор!
— Имате договор за наем с изтекъл срок — отвърна юристът на фондацията с равен тон. — Освен това дължите шест месеца неплатени сметки. Фондацията реши да не ги опрощава. Разполагате с петнадесет минути да освободите жилището.
Ива седеше на дивана, прегърнала корема си.
— Василе… нали каза, че това е твой дом… — прошепна тя през сълзи.
— Мама така каза! — избухна той и се обърна към Гергана.
Свекърва ми стоеше притисната в ъгъла, стискайки чантата си като спасителен пояс. За няколко часа беше остаряла с десет години. От надменността ѝ не бе останала и следа.
— Ясминче… — внезапно омекна гласът ѝ, придобил сладникав оттенък. — Защо толкова крайно? Ние сме семейство. Малко се изнервихме… Василе, кажи ѝ! Ти обичаш Ясмина!
— Семейството приключи вчера, госпожо Данаилова. В момента, в който хвърляхте роклите ми на пода. Оттук нататък сме страни по правен спор. А собственикът изисква имотът да бъде освободен.
Охранителите започнаха демонстративно да изнасят кашони към асансьора. Васил се хвърляше ту към телевизора, ту към кафемашината.
— Това съм го купил аз!
— Имате ли касови бележки? — попитах хладно. — Не? Според договора всичко в апартамента се счита за собственост на наемодателя, ако не се докаже друго. Оставете техниката.
Двайсет минути по-късно тримата стояха пред входа — с шест куфара и без нито един ключ. Васил трескаво прелистваше контактите си, търсейки кой би му отпуснал пари за хотел.
— Ясмина, почакай! — извика той и се втурна към колата ми, точно когато се канех да седна зад волана.
