— А майка ми? — гласът на Васил Велизаров пресекна. — Тя е със сърце, има нужда от лечение!
Погледнах го спокойно през полуотворения прозорец.
— В частните отделения приемат всички. Единственото условие са средствата. А ти нали беше „проспериращ“ брокер? Време е да го докажеш.
Стъклото се вдигна бавно, откъсвайки ме от гласа му. Потеглих. В огледалото за обратно виждане видях как Ива Филипова се отделя от тях, хванала малкия си куфар, и поема към спирката. Порцелановата кукла явно се оказа по-разумна, отколкото двамата предполагаха.
Минаха шест месеца.
Ежедневието на кардиолога не търпи сантименталности — то е низ от операции, консултации и съдби, които държиш в ръцете си. Когато всеки ден се бориш за чужди животи, собственият ти започва да изглежда тих и подреден, почти като пристан.
Продадох апартамента. Не исках да стъпвам повече на място, пропито с алчност и лицемерие. Вместо това си взех малка къща край Русе — с градина, овошки и широка веранда. Сутрин пия кафето си там и слушам тишината. Никой не повишава тон. Никой не претендира за „родово гнездо“.
Васил опита да заведе дело за подялба на имущество. Амбицията му обаче бързо угасна. Моят адвокат внесе насрещен иск за неоснователно обогатяване — години наред е живял на средства от фонда без да покрива реалните разходи. След това името му изчезна от полезрението ми. Чух, че работи в някаква посредствена агенция, наема стая и изплаща солидна издръжка на Ива. Тя роди, но не стана негова съпруга.
А Гергана Данаилова… тя заслужава отделна глава. Пейсмейкърът ѝ функционираше отлично, но всяка консултация вече се заплащаше по пълна тарифа. Опита да мине през държавни клиники, ала там учтиво ѝ обясниха, че при толкова специфичен модел е най-разумно да се обърне към специалистите от нашия център. Към д-р Ясмина Ангелова.
Един следобед ме причака пред входа на болницата. Беше видимо състарена — евтино палто, износени обувки, поглед без предишната надменност.
— Ясмина — протегна ръка към мен, — бъди човек. Васил едва свързва двата края, не ми дава пари. Помогни за квота за смяна на батерията. Нали си лекар, нали си полагала клетва?
Спрях. Огледах я внимателно. Не изпитвах ярост. Само умора.
— Клетвата на Хипократ не ме задължава да издържам хора, които са се опитали да ме унижат и съсипят. Жива сте. Имате достъп до лечение. Квотите обаче отиват при истински нуждаещите се — самотни възрастни, хора без близки. А вие винаги сте се гордеели със сина си, „господаря на живота“. Нека той поеме грижата.
Отминах я без да се обръщам.
Телефонът ми вибрира в джоба. Съобщение от Борис Мартинов: „Утре откриваме новото крило. Като съдружник присъствието ти е задължително.“
Отговорих кратко: „Ще бъда там.“
Настаних се в новата си кола — платена с личните ми дивиденти, не с банков заем на нечие име.
Справедливостта не е отмъщение. Тя е естественият ред, в който всеки заема мястото, което е извоювал сам. Васил — в наетата стая със самочувствието си. Гергана Данаилова — на опашката пред касата. А аз — в операционната, където се решава дали някой ще получи още време.
Погледнах ръцете си. Бяха уверени и спокойни.
Утре ме чака тежка интервенция — смяна на клапа на възрастна жена, израснала в дом за деца. Процедурата ще бъде покрита от моя лична квота.
И това имаше много по-голяма стойност от всички измислени „семейни крепости“.
Натиснах педала. Пътят пред мен беше прав и свободен. Също като живота ми.
