— Така, мила моя — произнесе Светлана Мартинова думата „мила“ така, сякаш ѝ горчеше на езика. — Стига си се правила на нещо, което не си. Живееш под този покрив, храниш се от общия бюджет и ще правиш онова, което ти се каже!
Елица Мартинова стоеше в средата на хола и я гледаше право в очите. Свекърва ѝ беше настанена в любимото си кресло — широко, тъмночервено, с масивни дървени подлакътници — и наблюдаваше снаха си така, както човек гледа нещо полепнало по обувката му.
Навън градът гърмеше от живот. От улицата се чуваха клаксони, нечий смях отекваше нагоре, стъпки бързаха по тротоара. Светът отвън пулсираше. А тук, в тази стая с тежки пердета и снимки в рамки по всяка стена, въздухът сякаш беше застоял.
Георги Любомиров седеше на дивана встрани. Погледът му беше залепен за телефона, сякаш случващото се нямаше нищо общо с него. А именно той преди час беше предложил „да поговорят“.
— Мама е права — обади се той, без да вдига очи от екрана. — Апартаментът трябва да се прехвърли. Така е редно.
В гърдите на Елица нещо се сви болезнено. Значи за това става дума. За жилището.
Преди три години тя го беше наследила от баба си Галина Калинова. Малък двустаен на булевард „Мир“ в София — със стари дограми и паркет, който поскърцваше при всяка крачка, но беше нейният. Единственото сигурно нещо в този град, което принадлежеше само на нея. С Георги живееха в друг апартамент — тристаен, купен с ипотека на тяхно име. Въпреки това Светлана Мартинова се държеше така, сякаш именно тя е истинската му собственичка.
— Да се прехвърли… как точно? — попита Елица, макар да знаеше отговора.
— На Георги — отвърна кратко свекървата. — На съпруга ти. Както си му е редът.
— Както си му е редът… — повтори тихо Елица, почти без глас.
Светлана стана от креслото. Ниска, набита жена с къса момчешка прическа и поглед, който притискаше дори от разстояние. Десетилетия беше работила в районната администрация и беше свикнала нейната дума да бъде последна.
— Елица, ти си зряла жена — изрече тя с тон, който не допускаше възражение. — Не може да имаш семейство и да държиш имоти „на свое име“, все едно се пазиш. Това не е семейно поведение.
— Аз ли се пазя? — очите на Елица проблеснаха. — Апартаментът на баба ми се отдава под наем. Парите всеки месец влизат в общия ни бюджет. Вече две години.
— Именно — кимна Светлана, сякаш това доказваше тезата ѝ. — Щом носи доходи, значи е семеен актив. И трябва да бъде оформен на член от семейството.
Елица отвори уста да възрази, после я затвори. Логиката беше толкова изкривена, че дори спорът изглеждаше безсмислен.
Най-после Георги остави телефона и я погледна.
— Мамо, стига — каза той и за миг в нея проблесна надежда. — Просто обясни спокойно, без излишни драми.
„Драми.“ Думата отекна в съзнанието ѝ. Значи тя правеше сцена. В собствения си дом. Докато ѝ отнемаха последния спомен от баба ѝ.
— Георги, ти разбираш ли изобщо какво означава това? — обърна се към него тя. — Това не са просто документи.
— Разбирам, че ти превръщаш всичко в проблем — отвърна той хладно.
Тя го гледаше мълчаливо. Четири години брак. Човекът, който знаеше колко ѝ е скъп този апартамент. Който беше идвал с нея там всяко лято, докато тя пребоядисваше стените, сменяше корнизите, подреждаше старите мебели. Знаеше — и въпреки това сега говореше така.
Нещо в нея щракна. Тихо, почти незабележимо, но окончателно.
Елица пристъпи към закачалката и взе чантата си.
— Къде тръгна? — гласът на Светлана стана още по-остър.
— Да подишам малко въздух.
— Разговорът не е приключил!
В коридора тя вече обувaше маратонките си.
— За мен приключи.
Вратата се затвори тихо зад гърба ѝ. Не трясна — просто щракна. Входът миришеше на стара мазилка и на кафе, което някой беше сварил по-горе. Асансьорът, както обикновено вечер, не работеше. Слезе по стълбите пеша.
Навън беше оживено. Петък вечер — хора с торби, с деца, с слушалки в ушите, всеки забързан нанякъде. Елица тръгна напред без посока.
Мислите ѝ се блъскаха една в друга. Да прехвърли жилището. На Георги. Сякаш е нещо естествено — просто подпис и край. Сякаш бракът автоматично означава, че вече нямаш нищо лично.
Спря пред витрината на малко кафене. Отвътре се лееше топла светлина, хора разговаряха спокойно, някой се смееше. Обикновен, нормален живот. В отражението на стъклото видя себе си — разрошена коса, уморен, леко изгубен поглед.
А ако откаже? Ако каже твърдо „не“?
Последиците не обещаваха нищо добро. Светлана Мартинова умееше да превръща ежедневието в изпитание. А Георги умееше да мълчи в най-неподходящия момент — и това болеше повече от всяка дума.
Телефонът ѝ избръмча. Съобщение от съпруга ѝ: „Не прави глупости. Ще говорим вкъщи.“
Ще говорим. Колко удобно.
Елица прибра телефона обратно в чантата си, пое дълбоко въздух и прекрачи прага на кафенето, сякаш влизаше не просто за чаша кафе, а за да вземе решение, което щеше да промени всичко.
