Вътре ухаеше на прясно смляно кафе и ванилия. Елица Мартинова си избра маса до прозореца, поръча американо и се загледа навън, без реално да вижда минувачите.
На съседната маса жена на около петдесет разговаряше оживено по видеоразговор и се смееше с онази безгрижна лекота, която идва, когато нямаш какво да криеш. Зад бара барманът разпалено обясняваше нещо на колегата си, жестикулирайки широко. Всичко около нея беше нормално, шумно, живо — чуждо на онова, което бушуваше в гърдите ѝ.
Мисълта ѝ отново се върна към нотариус. Към формалностите по прехвърляне на имот. Знаеше достатъчно — без нейния подпис нищо не може да се случи. Каквото и да твърдеше Светлана Мартинова.
И веднага след това в съзнанието ѝ изплува другият въпрос: какво ще стане, ако откаже?
Нещо се готвеше. Беше го усетила още сутринта, когато Георги Любомиров се прибра по-рано от работа и почти веднага се затвори в кухнята с майка си. Шепнеха близо половин час. После излязоха — и двамата със странно еднакво изражение. Прекалено овладяно. Прекалено подготвено.
Решението вече беше взето. Разговорът вечерта беше само формалност.
Оставаше ѝ да разбере какво точно са решили.
Кафето ѝ изстина, без да усети. Беше минал почти час. През това време телефонът ѝ вибрира три пъти — Георги. След това се появи и номерът „Свекърва“ — така го беше записала преди година, когато още вярваше, че отношенията им могат да се изгладят.
Не отговори.
Барманът я погледна няколко пъти — внимателно, без любопитство, но достатъчно, за да усети присъствието му. Елица остави банкнота до чашата, която вече беше напълно изстинала, и излезе.
Не ѝ се връщаше у дома. Изобщо.
Краката ѝ сами поеха към метрото. Мина покрай цветарницата на ъгъла, покрай денонощната аптека със зеления кръст, покрай група шумни младежи пред бар. Градът продължаваше по своя си ритъм, без да подозира, че вътре в нея всичко е разпрано като под ярка лампа — оголено, уязвимо и болезнено.
На входа на станцията си купи бутилка вода и набра сестра си.
Анна Цветанова живееше в друг квартал. Работеше като педиатър в детска поликлиника и притежаваше рядко качество — умееше да слуша, без да прекъсва и без да раздава присъди.
— Идвам при теб — каза Елица вместо поздрав.
— Ела — отвърна Анна спокойно. — Имам вечеря.
Нищо повече. Нито въпроси, нито притеснение в гласа.
Апартаментът на Анна беше малък, но топъл и подреден. Книги по рафтовете, рисунки на племенника, закрепени с магнити върху хладилника, аромат на готвено, който създаваше усещане за сигурност. Елица влезе, събу се още в антрето и се отпусна тежко на дивана.
След минута пред нея имаше чаша чай. Анна седна срещу нея, сви крака под себе си и я погледна внимателно.
— Кажи.
Елица разказа всичко. Без излишна драматичност. Просто фактите — сутрешното шушукане в кухнята, вечерния „разговор“, фотьойла на Светлана Мартинова, премерения ѝ поглед, телефона в ръцете на Георги, фразите „както трябва“ и „семеен актив“.
Анна слушаше, без да я прекъсва. Само очите ѝ ставаха все по-сериозни.
— Предложиха ли ти нещо конкретно? Документи? Среща с нотариус? — попита накрая.
— Не. Засега само думи. Но те вече са решили нещо, Ани. Сигурна съм. Шепнеха половин час, а после излязоха така, сякаш репетирали. Подготвени.
Настъпи кратко мълчание.
— Помниш ли — поде бавно Анна, — че преди три месеца Георги поиска да му дадеш документите за апартамента? Обясни, че били нужни за данъчен въпрос или нещо подобно?
Елица замръзна.
Помнеше. Беше му подала папката. Два дни по-късно ѝ я върна. Тя я прибра в шкафа и повече не се сети.
— Мислиш, че…
— Не мисля нищо — прекъсна я Анна спокойно. — Просто провери. Още тази вечер. Увери се, че всичко е там.
Елица не беше отваряла папката оттогава.
Стомахът ѝ се сви неприятно.
Когато се прибра, наближаваше единадесет. В спалнята и кухнята светеше. Георги седеше на масата с отворен лаптоп. Щом тя прекрачи прага, той вдигна глава — сякаш предварително беше избрал какво изражение да сложи и сега го задържаше внимателно.
— Къде беше?
— При Анна.
Той кимна и затвори компютъра.
— Елица, стига с тези демонстрации. Мама просто иска всичко да бъде оформено коректно. Няма нищо странно.
— Нищо странно — повтори тя тихо. За втори път тази вечер чужди думи звучаха в устата ѝ нелепо.
Тя го подмина, отвори гардероба и извади кутията с документи. Не седна. Разтвори папката направо пред шкафа.
Удостоверението за наследство — на място. Актуалната справка от имотния регистър — тук. Старият договор за приватизация от баба ѝ — също.
После погледът ѝ попадна на лист, който не си спомняше да е виждала.
Замръзна. Извади го и го доближи до лампата.
Проект на договор за дарение. Апартаментът на булевард „Мира“. Дарител — Елица Мартинова. Получател — Георги Любомиров.
Датата беше от миналата седмица.
Тя стоеше неподвижно, с хартията в ръце. Пръстите ѝ бяха стабилни, макар вътре в нея всичко да се разпадаше.
Договорът вече беше подготвен. Без нейното знание. Предварително.
— Георги — извика тя.
Той се появи на прага почти веднага. Твърде бързо — значи е чакал.
— Какво е това? — попита тя и вдигна листа към него.
По лицето му пробяга не вина, а кратка сянка на раздразнение, сякаш разговорът се бе случил по-рано от планираното.
