Сянката на раздразнение още не беше изчезнала от лицето му. Изглеждаше като човек, хванат неподготвен — не защото е виновен, а защото моментът е дошъл по-рано, отколкото му е удобно.
— Това е само проект — отвърна той след кратко колебание. — Майка ми помоли адвоката да нахвърля вариант, за да видиш как би изглеждало. Никой не те притиска да подписваш.
— Проект… — повтори Елица Мартинова, без да откъсва очи от него.
— Точно така.
Тя го наблюдаваше внимателно — спокойния му, леко напрегнат поглед, стойката му на прага, рамо опряно в касата, сякаш става дума за нещо незначително. Всичко в позата му излъчваше привидна небрежност.
— Кажи ми откровено — прошепна тя. — Наистина ли е просто проект или вече сте ходили някъде с тези документи?
Настъпи пауза. Кратка, но осезаема.
— Не сме ходили никъде — отговори той.
И точно в този миг Елица разбра, че не казва истината.
Не защото гласът му потрепери или защото отмести поглед. Нищо такова. Просто тя го познаваше от четири години. Познаваше и тази пауза — онази секунда тишина, в която той подбираше удобните думи вместо истинските.
Тя прибра листа обратно в папката, затвори я грижливо и я постави на мястото ѝ в шкафа.
— Добре — каза спокойно.
— Добре? — учуди се той.
— Чух те. Лека нощ.
Легна и се обърна към стената. Усети как той още малко стои на вратата, после се отдръпна. След минута от кухнята се чу приглушен звън на телефон. Георги Любомиров вдигна веднага. Говореше тихо, почти шепнешком, но едната дума достигна до нея ясно: „мама“.
Елица затвори очи.
На сутринта щеше да отиде при нотариус. Не за да подписва каквото и да било.
А по съвсем различна причина.
Събуди се преди него. Докато Георги още спеше, тя безшумно подреди в чантата си личната карта, паспорта и папката от шкафа. В седем и половина вече слизаше по стълбите. На площадката извади телефона и написа на Анна Цветанова: „Отивам при нотариус. Ще ти се обадя после.“
Отговорът пристигна почти веднага: „Разбрах нещо. Обади се, щом можеш. Важно е.“
Елица спря за миг, прочете съобщението повторно, после прибра телефона и продължи.
Късметът беше на нейна страна — първият клиент на нотариуса бе отменил срещата си и я прие без предварително записване. Казваше се Борис Калинов — около шейсетгодишен, със спретнати побелели слепоочия и навик да изрича всяка дума премерено.
Тя постави папката пред него.
— Искам да проверя дали през последните три месеца са извършвани действия, свързани с този апартамент. И бих желала да наложим забрана за каквито и да е сделки без моето лично присъствие.
Борис Калинов я погледна над рамката на очилата.
— Имате основания да смятате, че някой е действал от ваше име?
— Имам основания да се уверя — отвърна тя равномерно.
Той кимна и започна да преглежда информацията. Докато чакаше, Елица се взираше през прозореца — дворът долу, липата до пейката, възрастен мъж, който разхожда кучето си. Обикновено утро, почти банално.
След около двайсет минути нотариусът свали очилата си.
— По регистър апартаментът е чист. Няма вписани сделки. Но… — направи кратка пауза. — Преди три седмици е постъпило искане за издаване на дубликат на удостоверението ви за наследство. Подадено е чрез посредник. Отказано е, защото не е представено валидно нотариално пълномощно.
Елица пое бавно въздух.
— Значи някой е опитал да получи копие от документите ми.
— Точно така. Не мога да посоча кой е бил — това не влиза в правомощията ми. Но опит е имало.
В съзнанието ѝ изплува вчерашната пауза. Шепотът от кухнята. „Мама помоли адвоката…“
— Моля ви, впишете забраната — каза тя твърдо.
По обяд Анна я чакаше в малко кафене близо до работата си — още с бяла престилка върху якето и термос в ръце.
— Слушай внимателно — започна тя веднага щом седнаха. — Снощи говорих с позната, адвокат по семейно право. Обясних ѝ ситуацията.
— И?
— Георги не може да прехвърли апартамента без теб. Няма законов начин. Това е твое наследство, не е обща собственост. Дори съдът не би помогнал. Те знаят това.
— Тогава защо всичко това?
Анна стисна термоса между дланите си.
— Разчитат на натиск. Да се умориш, да се поддадеш, сама да предложиш компромис. Не могат да ти го вземат. Но могат да те накарат ти да се откажеш.
Пъзелът в главата на Елица започна да се подрежда. Шепотът. Подготвеният „проект“. Опитът за дубликат. Вечерният разговор в хола. Това не беше импулсивна прищявка. Беше план — внимателно изчислен според характера ѝ, според навика ѝ да избягва конфликти и да омекотява острите ръбове.
Те познаваха слабостите ѝ.
— Вече наложих забрана за сделки — каза тя.
Анна одобрително кимна.
— Добре си направила. А сега помисли какво следва. Не за апартамента. За вас двамата.
Елица не отговори. Но мисълта беше започнала да я гложди още предишната нощ, докато лежеше с гръб към него и слушаше приглушения му разговор.
Телефонът ѝ иззвъня към два следобед, тъкмо когато излизаше от търговския център. Беше минала през банката — закри общата им карта и откри сметка само на свое име. За всеки случай.
На екрана светеше името на Георги Любомиров.
