— Къде си? — попита Георги Любомиров без поздрав.
— В града.
— Майка ми ще дойде към шест. Трябва да поговорим.
Елица не се поколеба.
— Знам, че сте направили опит да извадите дубликат на документите ми.
Гласът ѝ беше равен, почти безцветен. Нямаше повишен тон, нито обвинение.
Отсреща настъпи пауза. По-дълга от онези, които се опитваха да прикрият изненада. Тази звучеше като пресмятане.
— Какви ги говориш?
— Преди три седмици. В нотариалната кантора на „Ленинска“. Борис Калинов е подал запитване. Отказано е.
Мълчанието се промени — вече не беше объркано, а предпазливо.
— Някакво недоразумение — произнесе той след малко.
— Възможно е — отвърна тя спокойно. — Затова върху апартамента има вписана забрана за разпореждане. За всеки случай. Срещу недоразумения.
Елица прекъсна разговора.
В шест без пет Светлана Мартинова пристигна с вид на човек, който идва да възстанови реда. Настани се в любимото си кресло, постави чантата върху коленете си и огледа стаята, сякаш ѝ принадлежеше.
Елица седеше срещу нея. Георги — на дивана, както винаги, когато предпочиташе да не заема страна.
— Е? — започна свекървата. — Успокои ли се вече?
— Да — отговори Елица. — Напълно.
Нещо в интонацията ѝ накара Светлана леко да присвие очи.
— Тогава можем да обсъдим нещата разумно.
— Разбира се. — Елица извади лист от чантата си и го постави на масата. Разпечатка от нотариуса — вписана забрана за всякакви сделки. — Но първо искам обяснение за опита да се изиска дубликат на моето удостоверение за наследство.
Георги рязко вдигна глава. Светлана погледна документа и за миг остана без думи — нещо, което Елица никога не беше виждала.
— Това беше само консултация — намеси се Георги.
— Консултация, при която се прави опит да се получи копие от мой личен документ без мое знание и без пълномощно — уточни тя.
— Обвиняваш ли ни? — гласът на Светлана възвърна твърдостта си, но вече в него имаше внимателност.
— Не обвинявам. Информирам. Жилището е защитено. Потърсих юридически съвет. Наследственото имущество не подлежи на подялба при развод. И аз съм наясно с това.
Думата „развод“ се разля в стаята като студена вода.
Георги се изправи.
— Никой не е говорил за развод.
— И аз не говоря — отвърна тя. — Говоря за правата си. Нормално е човек да ги познава. Нали сме семейство.
Последните думи прозвучаха спокойно, без ирония. Само връщане на фразата там, откъдето беше дошла.
Светлана стана, изглади сакото си и взе чантата.
— Ще продължим друг път — каза сухо.
— Разбира се — кимна Елица.
Вратата се затвори. Георги остана още миг, погледът му беше странен — смесица от яд, объркване и нещо като ново уважение. После се отправи към кухнята, без да каже нищо.
Елица остана сама в хола.
Навън светлините една по една се включваха. Градът шумеше — огромен, безразличен, жив. Някъде сред този шум беше апартаментът на булевард „Мира“ — със стария паркет, който поскърцваше, и дограмата, която тя сама беше боядисвала, докато през стъклата се отразяваше лятното небе.
Извади телефона си и написа на Анна: „Всичко е наред.“
След секунда добави: „Справих се.“
Отговорът дойде почти веднага — кратка дума и усмихнато емотиконче. Достатъчно.
Елица остави телефона, изправи се и отиде да сложи чайника. Животът продължаваше. Но вече — при нейните условия.
Разводът финализираха през март. Без сцени, без съдебни спорове и обвинения. Двама души подписаха документите и излязоха през различни врати.
Георги не възрази. Дали бе осъзнал безсмислието, или майка му най-сетне му беше дала разумен съвет — Елица не знаеше. И не желаеше да знае.
Апартаментът на булевард „Мира“ остана за нея. Разбира се.
Първата седмица след преместването премина в разопаковане на кашони и свикване с тишината. Не онази тежка тишина след скандал, а обикновената домашна — когато се чува телевизорът на съседите, капещият кран и скърцането на паркета под собствените ти стъпки.
Това скърцане ѝ стана любимо.
Още първия уикенд Анна дойде с племенника си и с няколко саксии.
— Трябва ти зеленина — обяви тя, нареждайки растенията по перваза. — И някакво живо същество. Вземи си котка.
— Нека първо се справя с цветята — засмя се Елица.
Смехът ѝ прозвуча леко, непринудено. За пръв път от месеци.
През април я повишиха. Повериха ѝ собствен проект, за който мечтаеше от две години, но все не намираше време. Преди вкъщи винаги имаше нещо, което я разсейваше. Сега — никой.
Понякога вечер сядаше до прозореца с чаша чай и наблюдаваше улицата. Не размишляваше за миналото — просто гледаше. Усещането беше ново и спокойно.
Веднъж Анна я попита:
— Съжаляваш ли за нещо?
Елица помълча искрено.
— За четирите години — малко. За решението — изобщо не.
Анна кимна и не зададе повече въпроси.
Навън градът продължаваше да гърми и диша — същият като преди, огромен и безразличен. Само че Елица вече вървеше по улиците му по различен начин. Без да се обръща назад.
