— Пак ли тръгваш натам? — Борис не откъсна очи от телевизора, но в гласа му прозвуча онази метална нотка, от която на Анна винаги ѝ се схващаше челюстта.
— Петък е, Борис. Трябва да сменя чаршафите на баба и да ѝ сготвя за събота и неделя. Знаеш, че жената, която помага, идва само през делничните дни до обяд.
Анна дръпна ципа на чантата, после машинално опипа джоба си за ключовете. Говореше спокойно, сякаш не усещаше раздразнението, което изпълваше малкия нает апартамент като задушлива мъгла. В тази тясна гарсониера напрежението се трупаше от години, полепваше по мебелите като фин прах и се настаняваше трайно в отношенията им.
— За нормалните хора петък вечер е време за семейство и почивка — най-сетне той се обърна към нея. Погледът му беше остър, подозрителен, сякаш търсеше скрит мотив. — А при теб е безкрайна въртележка: работа, после домашният ти „приют“, накрая падаш и заспиваш. Кога за последно те видях извън престилка или с нещо различно от това яке?
— Радка Александрова не е „приют“, тя ми е баба. И е сама. Мама ще се върне чак след месец, Николай Радославов има поръчки, не могат просто да изчезнат.
— Разбира се. Майка ти и новият ѝ съпруг си дишат морския въздух и подписват договори, а нашата Анна сменя гърнета. Удобно, няма що. А аз да си седя сам и да си варя кнедли?
— Сготвила съм яхния. В хладилника е.
— Яхния… — повтори той с явна насмешка. — Анна, сигурна ли си, че ходиш точно при баба си? Да не би да има някой друг? Нещо много често преспиваш там.
Тя застина. Подобни намеци не чуваше за първи път, но всеки път болката беше същата — като трън под нокътя. Пое бавно въздух, за да укроти надигащото се възмущение.
— Говориш ли сериозно? Отивам да къпя лежащо болен човек, да пера и да храня с лъжица. Ела с мен, ако искаш. Сам ще видиш. Можеш и да помогнеш да я обърнем — гърбът ми вече не издържа.
Борис изсумтя и пак се вторачи в екрана, по който тичаха униформени фигури.
— Нямам намерение. Твоите роднини са, оправяй се сама. Аз не съм се съгласявал на това. Имам си други планове.
— Какви например? Пак ли със Светослав Воин ще чертаете „грандиозни“ идеи върху салфетки?
Той рязко се изправи, дистанционното изтропа върху масичката.
— Не намесвай Светослав. Човекът действа, върти се, развива се. Вече има изградена клиентела, печели от здравословни продукти. А аз? Работя за чужд джоб и броя стотинки. Само да имах начален капитал…
— Всеки има нужда от старт — прекъсна го тихо, но решително Анна. — Само че в момента имаме по-важна цел. Събираме за жилище, забрави ли?
— Все едно и също — „жилище, жилище“… Двадесет години окови. Бизнесът е свобода. Дават франчайз от птицеферма — готов обект, трябва помещение и техника. Пилешкото винаги върви, хората ядат всеки ден.
Анна притвори уморено очи. Този спор се повтаряше вече трети месец. Борис се виждаше като местен „птичи магнат“ и отказваше да чуе каквито и да било разумни възражения.
— В квартала има пет супермаркета. Кой ще купува от твоя фризер? Рискът е огромен.
— Ти никога не вярваш в мен. Нула подкрепа. Щом е така — отивай при баба си.
Без да отвръща, тя взе чантата и излезе. Вратата не се тръшна — просто се затвори тихо. Навън ноемврийската влага се просмукваше под якето, вечерта беше сурова и неприветлива — от онези, в които ти се иска да се сгушиш с чай под одеяло, а не да прекосяваш града. Но избор нямаше. Радка Александрова я очакваше.
Апартаментът на баба ѝ я посрещна с мирис на лекарства и стара хартия. Времето тук сякаш беше спряло преди десетилетия: полиран шкаф, килими по стените, кристал зад стъклени вратички. В стаята сухата фигура на възрастната жена лежеше върху високото легло и гледаше към тавана.
— Анничка? — прошепна тя, гласът ѝ шумолеше като есенни листа.
— Тук съм, бабо — усмихна се Анна и остави тревогите си пред вратата.
Вечерта премина в грижи. Смяна на памперс, раздвижване на крайниците, за да не се образуват рани, няколко лъжици рядка каша. Между отделните действия Радка Александрова опитваше да разказва нещо, но често смесваше имена и години.
— Диана обади ли се? — попита внезапно ясно.
— Да, звънна. Поздравява те. С Николай Радославов ще дойдат, щом успеят.
— Жилището… недей да го даваш — изрече строго старицата и стисна китката на внучката си с неочаквана сила. — Майка ти е вятърничава. А ти трябва да имаш свой покрив. Тя обеща.
— Недей така, бабо. Всичко ще се нареди. Почини си.
Анна се настани на тесния диван в съседната стая, но сънят не идваше. Думите на Борис за „някой друг“ отекваха в главата ѝ. Тя се разкъсваше между работата си в музея като препаратор — професия, изискваща желязна концентрация и твърда ръка — и грижите за болната жена. А у дома я чакаха подозрения и упреци за мръсни чинии.
Занятието ѝ беше странно изкуство — да съхраняваш формата на животното, когато животът вече го няма. Понякога ѝ се струваше, че прави същото и със собствения си брак: пази външната обвивка на семейство, в което съдържанието отдавна е изчезнало.
На следващия ден се обади майка ѝ, Диана Любомирова.
— Как е мама? — попита тя без предисловия.
— Състоянието е стабилно. Лекарят мина, кръвното е добре, но е много отпаднала. Кога ще се върнете?
— Ах, Анна, всичко тук се завъртя. Николай пое нов обект, няма как да тръгнем. Потърпи още малко. Знаеш, че апартаментът ще остане за теб. Решихме с Николай — на нас ни стига неговата къща, а ти ще наследиш жилището на баба си. Справедливо е: ти се грижиш, ти ще го получиш.
— Не го правя заради имота.
— Знам, златното ми момиче. Но редът трябва да е ясен. Подготвили сме документите — ще оформим дарение, щом се прибера. А ако стане най-лошото по-рано, не дай Боже, завещанието ще влезе в сила… — гласът ѝ замлъкна за миг, оставяйки във въздуха тежест, която тепърва щеше да се усеща още по-силно.
