Два месеца по-късно Радка Александрова си отиде — тихо, насън, без стон и без драма. Сякаш просто беше заспала по-дълбоко от обикновено. Изпратиха я скромно, без излишен шум, но с достойнство. Диана Любомирова пристигна само за два дни — облечена в черно, стегната и мълчалива, с очи, зачервени от непролети докрай сълзи.
Борис не се появи на погребението. Оправда се с „неотложна ревизия“ в службата. Анна знаеше истината — не искаше да похаби почивния си ден за „гробищна тъга“, както сам се беше изразил.
След поменa, когато роднините един по един си тръгнаха, Диана повика дъщеря си в кухнята на стария апартамент.
— Ето ги документите, Ани — каза тя и подаде папката. — Направих отказ от моя дял, както обещах. Жилището вече е изцяло твое. Оформи собствеността и се нанесете. Стига сте се местили по квартири.
Анна се разплака — не от радост за имота, а от изтощение и признателност. Майка ѝ бе удържала на думата си.
Когато съобщи новината на Борис, тя очакваше поне прегръдка. Може би „благодаря“, може би „най-сетне ще започнем начисто“. Вместо това в очите му проблесна онзи нервен, почти трескав пламък, който я караше да настръхва.
— Колко стаи? Къде се намира? — попита рязко.
— Две. Стара тухла. В хубав, спокоен квартал.
— Само две? — замисли се той за миг. — Знаеш ли колко струват такива апартаменти сега? Високи тавани, масивни стени… Това е чист капитал.
Преместиха се още същата седмица. Жилището имаше нужда от освежаване, но беше просторно, светло и — най-важното — тяхно. Или поне на Анна. Радостта ѝ продължи точно един ден.
Още първата вечер Борис обикаляше стаите, потупваше стените, оглеждаше дограмата, сякаш инспектираше склад.
— Замисли се — подхвана той. — За двама души това е излишен разкош. Само сметките ще ни разорят.
— Нормален апартамент е. А и планирахме деца, помниш ли?
— Деца… това е в бъдеще. А възможностите са сега. Светослав Воин ми каза, че моментът е перфектен. Доставчиците ще ни направят отстъпка за първата голяма поръчка пилешко месо, ако действаме веднага.
Анна застина с книгата в ръце. Работеше по сложна реставрация — стар препариран орел за областния музей — и ѝ трябваше спокойствие, не нови фантазии.
— Какво намекваш?
— Да продадем апартамента! — гласът му отекна в празната стая. — Купуваме малка гарсониера, а разликата влагаме в бизнеса!
Студено разочарование се разля в гърдите ѝ.
— Не.
— Как така „не“? Това е шанс да спрем да броим стотинки! Ще работя за себе си!
— Това е единственото ми жилище, Борис. Баба и мама ми го оставиха, за да живея спокойно, не за да го залагаш за пилешки бутчета.
— „Твоето“, значи… — присви очи той. — Когато има проблеми сме семейство, а щом стане дума за имот — всичко е твое? Какъв съм ти аз?
Онази вечер спорът утихна привидно, но напрежението остана да виси във въздуха. От следващия ден Борис започна настойчиво да я убеждава. Носеше разпечатки, чертаеше схеми, показваше видеа на „успели предприемачи“.
— Виж Иван Асенов — отвори щанд и за месец си купи кола! А ние седим тук като в мавзолей!
Анна устояваше. Забелязваше как лицето му се втвърдява при всеки отказ. Озлоблението в него набъбваше.
Една вечер, връщайки се от работа, тя намери в кухнята непознат мъж с износено сако.
— Това е Валентин Пиринки — представи го Борис, без да стане. — Специалист по сложни сделки. Според него, ако действаме бързо, ще вземем отлична цена. Пазарът е на върха, после ще падне. Трябва да освободим актива.
Анна свали палтото си бавно.
— Моля ви, излезте — каза спокойно на брокера.
— Извинете? — смути се той.
— Напуснете дома ми. Веднага.
— Ани, не прави сцени! Само обсъждаме възможности!
— Обсъждайте ги навън. Това жилище е мое. Не съм давала съгласие за продажба и няма да дам. Ако още веднъж доведеш купувачи, ще сменя ключалките.
Валентин, усетил накъде духа вятърът, побърза да събере папките си и се измъкна, мърморейки за „семейни недоразумения“.
Борис остана насред кухнята, зачервен от гняв.
— Изложи ме!
— Сам се излагаш. Искаш да рискуваш всичко, което имам, заради прищявка.
— Това е бизнес! Ти си егоистка! Мислиш само за удобството си! А аз? Аз гния на тази работа!
— Вземи кредит. Ако вярваш в идеята си — поеми отговорност.
— Без обезпечение няма да ми дадат! А обезпечението е този апартамент! Подпиши съгласие за залог!
— Никога.
Тази нощ спаха в различни стаи. За първи път Анна заключи вратата отвътре. От другата страна чуваше стъпките му, приглушените разговори по телефона.
— Да, Светослав… тя е инат… ще я склоня… поръчвай хладилниците… казах, че ще уредя нещата…
Анна лежеше будна. Той вече беше поел ангажименти за пари, които не съществуваха. Беше решил всичко вместо нея. Това не беше просто спор — беше измяна.
Диана Любомирова пристигна неочаквано няколко дни по-късно, минавайки през града преди поредната командировка на Николай Радославов. Не се обади предварително — искаше да изненада дъщеря си. Имаше ключ, даден „за всеки случай“.
Влезе тихо, остави чантата в коридора и още от прага чу гласове от кухнята. Вратата беше притворена. Говореше Борис — високо, раздразнено, почти крещейки. Диана спря, притисна длан към стената и заслуша, без още да подозира, че ще стане свидетел на разговор, който щеше да промени всичко.
