— Поставих ти ясно условие, Анна! Чуваш ли ме изобщо? На глупава ли се правиш, или наистина не разбираш? — гласът на Борис кънтеше из кухнята.
— Борис, престани да викаш. Казах ти всичко, което имам да кажа.
— „Казах ти“ не плаща сметки! Аз вече дадох капаро за помещението! Разбрах се с доставчици! Хората чакат пари! Осъзнаваш ли, че ме оставяш на сухо?
— Дал си капаро? С какво? По сметката имаме само заделеното за почивката.
— Взех ги! И още пари взех на заем от Светослав Воин! Защото аз действам! Не стоя и не си губя времето като теб с тия смешни птици! Така че слушай внимателно.
Диана Любомирова застина в коридора, опряна в стената, дъхът ѝ заседна.
— Планът е следният — продължи той, а в гласа му прозираше заплаха. — Продаваме апартамента. Купуваме гарсониера в нова кооперация още на изкоп. Докато строят, ще сме под наем. Разликата ми я даваш — инвестиция е. След година ти връщам всичко с лихва.
— Това е безумие, Борис. Да живеем по квартири и да чакаме строеж, който може и да не завършат? Заради замразени пилета? Не.
— Тогава вторият вариант. Ултиматум. Утре отиваме при нотариус и подписваме, или подаваме молба за развод. Няма да живея с жена, която ме дърпа назад. Избирай. Сега.
Настъпи тишина, тежка и гъста. Чуваше се само равномерното бучене на хладилника. Диана си представи лицето на дъщеря си — сигурно пребледняло, както винаги, когато е под напрежение.
— Развод — произнесе Анна спокойно, но твърдо. — Избирам развод. Няма да жертвам бъдещето си за твоите фантазии.
Изтропа нещо силно — вероятно юмрук върху масата.
— Добре тогава! Махай се! Мислиш, че ще пропадна ли? Ще си намеря жена, която уважава мъж! А ти ще си останеш тук с тия пернати! И да знаеш — половината имущество е мое! Техниката, мебелите — всичко!
— Жилището е мое — отсече Анна. — Получено е по наследство и не подлежи на подялба. Чайника и дивана можеш да си ги вземеш.
— Ще видиш ти! — крещеше той. — До час ме няма!
— Чудесно. Започвай да събираш багажа.
Диана тихо се отдръпна към стаята за гости — някогашната стая на бабата. Притвори вратата, оставяйки тънка пролука. Трябваше ѝ миг да осмисли чутото. Учтивият зет, който ѝ носеше цветя за Осми март, се оказа дребнав и алчен диктатор. Беше присвоил общите им спестявания. Заплашваше дъщеря ѝ.
Вътре в нея се надигна гняв — не истеричен, а леден и пресметлив. Тя не беше жена, която лесно се огъва. Дълги години бе главен технолог в завод, управлявала е бригади от корави мъже. Знаеше как се укротява самонадеян нахалник.
В коридора се разнесе тропот. Борис влачеше куфар, мяташе дрехи, тряскаше врати на гардероба.
— Къде ми е паспортът, Анна? Скри ли го, за да не си тръгна? Няма да ти мине номерът!
— На рафта в коридора. Отвори си очите — отвърна тя уморено.
— Ще си платиш за това. Ще те влача по съдилища! Ще искам обезщетение за ремонта! Аз лепих тапети, аз сменях контакти!
Анна излезе в коридора и тогава видя майка си.
— Мамо? — прошепна тя.
Борис се обърна рязко. Лицето му, зачервено от ярост, пребледня.
— Диана Любомирова? От кога сте тук?
— Достатъчно дълго, за да разбера колко „предприемчив“ си всъщност — каза спокойно тя и застана по средата на коридора, препречвайки пътя.
— Чудесно! Нека чуете! Дъщеря ви разбива семейството! Предлагам бизнес, а тя се вкопчила в квадратните метри!
— Чух отказа ѝ. Значи действа вторият ти вариант. Изнасяш се. Сега.
— И без това тръгвам! Не ми нареждайте! Имам право да съм тук!
— Правото си го изгуби в момента, в който започна да изнудваш жена си. Пет минути. Толкова имаш.
— И двете сте луди! Ще се върна с адвокат! За всеки забит пирон ще ви съдя!
Той посегна към обувките, сякаш да запрати нещо по стената.
— Няма да чупиш нищо — гласът на Диана стана нисък и твърд.
— Какво ще ми направиш, бе, стара? — изсъска той, изгубил всякаква мярка. — Махни се, че ще те блъсна!
Пристъпи към нея, вдигайки ръка да я отблъсне.
Това беше грешката му.
Анна извика, но не успя да реагира. Диана не отстъпи нито крачка. С бързо и премерено движение хвана китката му, а другата ѝ ръка се стрелна към главата му. Пръстите ѝ се впиха в ухото му — точно там, където хрущялът е най-чувствителен.
Рязко извъртане надолу и навън.
— Ааааа! — писъкът му проряза входа.
Болката го пречупи мигновено. Тялото му се сви, коленете му омекнаха.
Диана не промени изражението си. Дръпна го към себе си, принуждавайки го да се наведе.
— Какво каза? Че ще ме блъснеш? — прошепна тя ледено близо до лицето му. — Кого ще блъснеш ти, момче?
Натискът се усили. Борис, близо деветдесет килограма мъж, се изправи на пръсти и изскимтя.
— Пусни! Боли!
— Още една обида — и ще останеш без ухо — отвърна тя спокойно. — Анна, отвори входната врата.
Дъщеря ѝ, като в мъгла, отключи и разтвори широко. На площадката беше тихо.
— Върви — нареди Диана и, без да отпуска болезнената хватка, го поведе към изхода, решена този път да сложи окончателен край на унижението.
