Борис се опита да се закове на място, впивайки пети в пода, посегна да отскубне ръката ѝ, но пронизващата болка в ухото му диктуваше всяко движение. Всяко дръпване от негова страна се превръщаше в огнена вълна, която преминаваше през главата му. Приведен, почти на колене, той я следваше безславно към изхода.
— Не си мъж, Борис. Ти си тежест — изрече Диана тихо, но отчетливо, докато го извеждаше навън. — Реши, че сме две безпомощни жени? Че можеш да крещиш, да притискаш и всичко ще ти се сервира?
На площадката го завъртя с лице към себе си. Ухото му вече беше станало тъмночервено, с лилав оттенък.
— Запомни добре този ден — каза тя, впивайки поглед в него. — Ако още веднъж се приближиш до дъщеря ми, ако ѝ звъннеш, пишеш или пратиш някой да я притиска — аз ще те намеря. И тогава няма да се разминеш само с това. Тридесет години съм работила в завод и съм се справяла с мъже като теб. Ясно ли е?
— Я… ясно — простена Борис, а от очите му се стичаха сълзи — повече от болка, отколкото от срам.
Диана рязко отпусна хватката и го блъсна напред. Той изгуби равновесие, спъна се в ръба на стъпалото и се строполи върху студените плочки.
— Багажа! — извика тя към Анна.
Анна грабна куфара и спортната чанта от коридора и ги изхвърли навън. Куфарът се затъркаля шумно надолу по стълбите, а чантата тупна върху проснатия Борис.
— Ключовете! Веднага! — отсече Диана.
Той, сумтейки, извади от джоба си връзката и я метна към прага.
— Ще съжалявате… — изсъска през зъби, притискайки подутото си ухо.
— Изчезвай! — пристъпи към него тя, а той панически започна да събира разпилените си вещи.
Вратата се затръшна. Един след друг щракнаха ключалките, после и нощният резе.
Диана се облегна с гръб на дървото и пое дълбоко въздух.
— Е, най-сетне — подхвърли тя обикновено, приглаждайки косата си. — Трябваше да стане по-рано.
Анна я гледаше с ококорени очи.
— Мамо… да не си му скъсала ухото?
— Не. Но ще го помни дълго. И ще гледа синьото в огледалото поне седмица — достатъчно, за да си припомня.
— Той… парите ги взе. И задлъжня… — прошепна Анна и се отпусна на малката табуретка.
— Парите се изкарват. Важното е, че жилището остана твое. И ти си добре. Дълговете са си негов проблем. Нали беше „голям предприемач“? Да се оправя.
Диана влезе в кухнята.
— Сложи вода за чай. Ако има коняк — донеси. Малко спокойствие няма да ни е излишно.
Минаха три дни. От Борис — ни звук, ни следа. Телефонът мълчеше. По настояване на майка си Анна подаде молба за развод.
На четвъртия ден звънецът издрънча. Анна надникна през шпионката — пред вратата стоеше Светослав Воин, приятелят на Борис и самопровъзгласен стратег на „птичия бизнес“. Изглеждаше готов за скандал.
Анна открехна, оставяйки веригата.
— Борис е в спешното — започна Светослав още от прага. — Повредили сте му ухото. Това е телесна повреда! Ще подадем жалба! И иска да си получи техниката — лаптопа, конзолата…
Анна понечи да отговори, но от стаята излезе Диана. В ръката си държеше тежък професионален сешоар. В нейната длан той изглеждаше като оръжие.
— Кой е? — попита високо.
Щом я видя, Светослав инстинктивно отстъпи. Историите, които Борис му беше разказвал, изведнъж станаха реални. Подутото ухо на приятеля му беше достатъчно предупреждение.
— Аз… за вещите му — гласът му вече не звучеше толкова смело.
— Вещите му бяха пред блока преди три дни. Ако някой не ги е прибрал — потърсете ги там. А за жалбата… подавайте. Само че и ние имаме запис от камерата в коридора. Чува се как заплашва и изнудва. Ще внесем насрещна жалба — за изнудване в съучастие. Ти също участваше, нали, Светослав?
Това беше чист блъф — камера нямаше. Но Светослав не го знаеше. Знаеше само, че Борис е затънал, че пари няма, че наемът му е неплатен, а хладилната техника вече е доставена и чака плащане.
— Да вървите… — измърмори той.
— Предай му поздрави. И да пази и другото ухо. За равновесие — усмихна се Диана.
Светослав се обърна и почти тичешком слезе по стълбите. „Големият проект“ се разпадна при първия сериозен отпор.
Същата вечер обща позната, Белла Маркова, разказа новините. Борис спял в колата на приятел, защото не можел да плаща наем. Хората, от които бил взел пари за капаро, вече го търсели настойчиво. Опитал да върне хладилниците, но му удържали неустойка. Великият комбинатор останал без покрив и с посиняло ухо.
Анна седеше пред работната си маса. Пред нея — малка синигерка, над която работеше внимателно. Фина, почти бижутерска работа. Да възстановиш красота там, където всичко изглежда загубено.
Тя погледна ръцете си — силни, уверени пръсти на майстор. С тях можеше да създава. И, ако се наложи, да брани дома си.
От кухнята се чуваше как Диана тихо си тананика, докато готви.
Страхът беше изчезнал. Анна осъзна нещо просто: гневът не винаги е разрушителен. Понякога той е гориво. Дава сила да се освободиш от излишното и да полетиш.
С пинсета тя внимателно намести едно перце по крилото на синигерката. Птицата сякаш оживя, готова да се издигне.
— Лети — прошепна Анна. — Ще се справим.
Борис повече не се появи. Месец по-късно разводът беше факт. Той не се яви в съда, а изпрати гневно писмо с искане да му се плати част от ремонта. Съдията обаче разгледа документите за собственост и изслуша показанията на Диана — която, разбира се, не пропусна да подчертае заплахите му — и отхвърли претенцията. Освен това го задължи да покрие съдебните разноски.
Птицефермата така и не отвори обект в квартала. На мястото, което Борис беше харесал, скоро отвори аптека.
Животът продължи — по-тих, по-справедлив и най-сетне свободен.
