Седях сама в кухнята и за пореден път броях парите в плика. Тридесет хиляди. Точно толкова не достигаха за лечението на Мила Пиринкиа. Ортодонтът беше категоричен – ако сложим брекетите този месец, след година захапката ѝ ще е напълно изправена. Ако отложим, после щяло да се стигне до операция. Бях запазила час за вторник и вече бях оставила капаро.
От хола се чуваше телевизорът – прекалено силно, както винаги. Мартин Александров се беше настанил удобно в креслото, прелистваше нещо на телефона си и се усмихваше самодоволно. Познавах тази усмивка. Винаги означаваше, че в главата му се върти някакъв „гениален“ план.
– Деси, ела за малко – подвикна той, без дори да се обърне.
Пъхнах плика в чекмеджето и излязох при него. Той остави телефона, изгледа ме тържествено, сякаш ще съобщава важна новина.
– Майка ми става на шейсет. Кръгла годишнина. Такъв юбилей не се отбелязва между другото.
– Знам – отвърнах внимателно. – Говорихме да поръчаме торта, да вземем цветя, подарък…
– Подаръкът е само част от нещата. Масата трябва да е като за кралица. Мама заслужава разкош.
Стана рязко, взе тефтера от масата и започна да драска списък. Химикалката хвърчеше по листа.
– Червен хайвер – поне килограм. Пушена есетра. Мраморно говеждо – да опита истински стек. Трюфели ще уредя чрез познат от София. Риба – палтус, но пресен, не замразен. После сирена, плодове, шампанско…
– Мартине – прекъснах го, усещайки как пръстите ми изстиват. – Направи ли си сметка колко ще струва всичко това?
– Разбира се. Около сто хиляди. Ти работиш, имаш заделени пари.
Преглътнах трудно.
– Нямам сто хиляди. Имам тридесет. И те са за брекетите на Мила.
Той повдигна вежди, сякаш съм казала нещо нелепо.
– Брекети? Сериозно ли? Майка ми празнува юбилей, а ти ми говориш за зъбите на детето. Ще почака. И без това е хубава.
– Лекарят каза, че ако не започнем сега…
– Лекарите винаги говорят – отсече той. – Искаш ли да ме изложиш? Да сложим на масата евтина консерва с хайвер? Мама това ли заслужава?
Гласът му ставаше все по-рязък. Гледах широките му рамене, скъпия пуловер, който му купих миналия месец, защото старият „не изглеждал представително“. Три месеца вече беше без работа, но пред хората се правеше, че всичко е наред. Аз плащах наема, сметките, уроците на Мила. Той ходеше на интервюта, които странно защо никога не завършваха успешно.
– Получавам шейсет хиляди – казах тихо. – Плащам жилището, режийните, обучението на Мила. Ако изхарча тези пари…
– Ще намериш други – прекъсна ме той. – Жена си, трябва да можеш да се оправяш. Или не ти пука майка ми да се почувства уважена?
Замълчах. В коридора се чуха стъпки. Мила вероятно беше излязла от стаята си. Бях сигурна, че слуша.
– Мамо, не ми трябват брекети – прошепна тя, надниквайки. – Ще изчакам.
Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но се опитваше да се усмихне. Погледнах към Мартин. Стоеше със скръстени ръце, със самодоволното изражение, което ненавиждах – увереност, че накрая ще стане неговото.
– Добре – казах спокойно. – Ще има царска трапеза.
Той кимна удовлетворено и отново се залепи за телефона си. Върнах се в кухнята, затворих чекмеджето с плика и седнах тежко на табуретката. Мила дойде след мен и ме прегърна през раменете.
– Мамо, не плачи.
– Не плача – отвърнах. – Просто мисля.
Истината беше, че решението вече се беше родило в мен. Дойде внезапно, сякаш чакаше този разговор от години.
Изчаках цяла седмица. Всеки ден Мартин ми напомняше какво още трябва да се поръча, кого да поканим, как да бъде подредена масата. Държеше се като режисьор на грандиозен спектакъл. Аз само кимах и се правех, че следвам указанията му, а през това време започнах обиколките си по магазините.
