Обикалях търговските вериги, но не за да изпълня списъка на Мартин.
В количката ми попадаха съвсем други неща. Взех евтин минтай на промоция. Купих два килограма обикновена кайма и три самуна тъмен хляб. Грабнах най-достъпната разядка от тиквички, която намерих на рафта. Сложих и пакет слабосолена сьомга – от дребната и по-суха – после я нарязах на ситни кубчета, така че отдалеч да наподобява хайвер. За мраморно говеждо изобщо не стана дума. Вместо това размразих намалено телешко филе, смлях го с накиснат хляб и малко соя, прибавих лук и чесън – оформиха се пухкави кюфтета. Елдата сварих ронлива и я овкусих щедро с масло.
Работех нощем, докато всички спяха. Пръстите ми трепереха, но не спирах. В главата ми звучеше гласът на Мила Пиринкиа, която беше казала, че може и без брекети, щом е толкова скъпо. Мислех за това как Мартин Александров крие от всички, че са го съкратили, а пред майка си продължава да играе успешния син. Спомнях си и сватбата ни, когато Галина Филипова – бъдещата ми свекърва – беше подхвърлила високо пред сестра си: „Е, поне ще има кой да слугува вкъщи.“
В събота сутринта тръгнахме към нея. Аз влачех тежките торби, а Мартин вървеше напред с празни ръце. В асансьора той огледа якето ми – старо, изтъркано по лактите – и лицето му се сви.
– Нямаш ли нещо по-представително? – подметна той.
– Това ми е съвсем добро – отвърнах спокойно. – И най-важното – топли.
Повече не каза нищо.
Когато влязохме, жилището на Галина Филипова вече гъмжеше от роднини. Петя Калинова, сестра ѝ, се беше настанила на дивана и с критичен поглед оглеждаше подредбата на масата. Имаше братовчеди, племенници, дори съседката от долния етаж – поне десетина души. Свекърва ми седеше начело в нова рокля, която прекрасно знаех откъде е платена – Мартин ме беше помолил да „се включим“ за подарък, а сам не беше дал и лев.
– Ето ги и най-важните гости! – възкликна тя, щом ни видя. – Марти, ела да те целуна.
Той се приближи, целуна я по бузата и достатъчно високо заяви:
– С Деси решихме, че заслужаваш празник от класа. Тя готви дни наред, почти не спа.
Петя Калинова присви устни.
– И с какви средства, ако не е тайна? – попита тя, вперила очи в износеното ми яке. – Гледам, снаха ти още е със старото палто. Да не си взел премия, Марти?
– Работим, какво толкова – измъкна се той.
Аз се оттеглих в кухнята. Оттам долитаха гласове, тракане на чаши, разпорежданията на Галина Филипова кой къде да седне. Подреждах предястията, режех хляб, вадех чинии. Никой не ме потърси. Бях като част от обзавеждането.
След около час Мартин надникна.
– Защо се бавиш? – изсъска той. – Всички чакат, а „хайверът“ още го няма.
– Веднага го нося – отвърнах.
Подредих в плато нарязаната сьомга, представена като деликатес, и я изнесох. В хола се чуха одобрителни възгласи. Галина Филипова кимна снизходително.
– Браво на снаха ми – обади се Петя Калинова с престорена усмивка, в която прозираше завист.
Върнах се обратно. Кюфтетата и елдата сложих на отделна масичка и ги похлупих. В стаята вече се вдигаха тостове. Мартин произнасяше речи за майка си – колко е всеотдайна, колко е достойна. Слушах гласа му и усещах как нещо студено се надига в гърдите ми.
Когато поднесоха „основното“, всички възторжено хвалеха месото. Съседката отдолу уверяваше, че такъв вкус не е опитвала. Петя поиска допълнително. Мартин разливаше коняк и сияеше, сякаш той е героят на вечерта.
Накрая излязох с още едно огромно блюдо, похлупено с капак. Настъпи тишина.
– А това пък какво е? – попита Галина Филипова.
Погледнах я право в очите.
– Изненада – казах спокойно. – Мартин искаше да зарадва майка си.
