Мартин се надигна от стола, приближи се до мен и с доволна усмивка обходи присъстващите с поглед.
– Е, да видим какво си ни приготвила – произнесе самоуверено и вдигна капака.
Под него нямаше нито фазан, нито скъп деликатес. В средата стоеше купчина елда, а около нея – прилежно подредени, съвсем обикновени кюфтета.
Настъпи такава тишина, че ясно се чу как някъде в съседния апартамент излая куче.
– Това… какво трябва да бъде? – бавно попита Галина Филипова.
– Елда и кюфтета – отвърнах равнодушно. – От онази „мраморна“ телешка кайма, за която настоявахте. Размразих я, смлях я повторно, добавих хляб и малко соя. Станаха двайсет броя. Икономично, нали?
Мартин впери очи ту в ястието, ту в мен. Лицето му постепенно пламна.
– А рибата? – намеси се Петя Калинова, пребледняла. – Нали щеше да е палтус?
– Минтай от промоцията – поясних. – Мариновах го добре. Никой не разбра разликата.
– А червеният хайвер?! – почти изкрещя свекърва ми, притискайки гърдите си.
– Не беше хайвер. Беше слабосолен сьомга, нарязана на кубчета и овкусена с масло. Хапвахте и я хвалехте.
– Ти луда ли си? Да не би да си искала да ни тровиш? – изпищя Петя.
– Не – поклатих глава. – Исках само да знаете какво всъщност стои в чиниите ви, когато настоявате някой да похарчи последните си пари, за да ви угоди.
Мартин ме сграбчи за ръката толкова силно, че усетих как пръстите ми изтръпват.
– Какъв цирк правиш? – изсъска той.
– Пусни ме – отвърнах тихо. – Оттук нататък ще боли теб, не мен.
Измъкнах се и застанах в средата на стаята. Всички ме гледаха втренчено. Галина Филипова отваряше и затваряше уста без звук.
– Искате ли да знаете с какви средства беше организирана тази вечеря? – обърнах се към нея. – Синът ви не работи вече три месеца. Три месеца аз плащам наема, сметките, храната и дрехите му. Парите, които поиска уж за подаръка ви, ги изпиля с приятели. Роклята ви купих аз.
– Лъжеш! – изрева Мартин.
– Да ви покажа ли банковото извлечение? Всичко пазя. Дори и записа как пиеш в една квартира с жена, която не съм аз.
Той пребледня. Извадих телефона си и показах снимката на екрана. Гостите започнаха неспокойно да се споглеждат.
– Не е това, което си мислиш… – започна той.
– Няма значение какво мисля – прекъснах го. – Подадох молба за развод. Вече е в съда. Намерила съм квартира – тази седмица с Мила Пиринкиа се местим.
– Няма да посмееш… – прошепна той.
– И още нещо – изсипах на масата разписки. – Продадох колата си. С нея ви возех всички. С парите платих депозита за новия дом и купих продуктите за тази вечер. Не луксозните, които изисквахте, а онези, които можем да си позволим.
Галина Филипова се изправи. Беше бледа, но очите ѝ хвърляха искри.
– Опозори семейството ни – каза тя. – Пред всички… Развали празника ми!
– Вашият празник ли? – повторих. – Знаете ли, че синът ви взе парите, които събирах за операцията на дъщеря ви? Каза ми, че вашият юбилей е по-важен. Че вие сте по-значима от здравето на собственото му дете.
– Не смей да говориш така за майка ми! – изкрещя Мартин и пристъпи към мен.
Отстъпих крачка.
– А вие – обърнах се към Петя – винаги повтаряхте, че съм никоя и че той заслужавал по-добра. Е, свободен е да търси. Освобождавам мястото.
Петя почервеня, но думите ѝ заседнаха в гърлото.
Тогава се чу гласът на Мила Пиринкиа. Стоеше до вратата, пребледняла, но изправена.
– Стига! – извика тя. – Постоянно унижавате мама. Тя ви готви, посреща ви, търпи ви. И сега е права.
– Мълчи! – излая Мартин.
– Няма да мълча! – отвърна дъщеря ми и го погледна право в очите. – Аз съм с мама. И на баба ще кажа: не искам брекети, защото вие с татко ми казахте, че и без това ще се оправя, важното било да има пари за вашия празник, а не за мен.
