– Вие двамата ми го казахте! – гласът на Мила Пиринкиа трепереше, но не отстъпваше.
Галина Филипова притисна длан към гърдите си и се олюля, сякаш ѝ прилоша. Този път обаче в очите ѝ нямаше театър, а истински шок.
Точно тогава звънецът изписка остро. Всички замръзнаха.
Аз се отправих към входната врата. Отвън стоеше куриер с разкошен букет божури и голяма кутия с торта. Подписах се машинално, поех тежките цветя и сладкиша и се върнах в хола.
– Какво означава това? – прошепна смаяно свекърва ми.
– За вас е – отвърнах спокойно и поставих букета на масата. – Честит юбилей.
– От кого? – намеси се Петя Калинова, взирайки се в надписа върху кутията.
– От по-малкия ви син – казах, без да откъсвам поглед от Галина Филипова.
Лицето ѝ стана бяло като покривка.
– От Павел Родопски? – едва чуто прошепна тя. – Вие… поддържате връзка?
– Намерих го в социалните мрежи – обясних. – Искаше да дойде, но беше убеден, че няма да го допуснете. Помоли ме да ви предам поздравите му. Каза, че ви е простил. И чака деня, в който и вие ще му простите.
Свекърва ми дълго гледа цветята, после мен. Устните ѝ затрепериха. Тя бавно се отпусна на стола и за първи път видях как от очите ѝ се стичат сълзи.
– Ти… ти ни събра отново? – попита тихо.
– Само го помолих да ви поздрави днес – отвърнах. – Тортата и букетът са от него. Преведе и още пари… за Мила. За брекетите.
Обърнах се към Мартин Александров. Стоеше насред стаята, объркан и сам. Никой не го гледаше – дори собствената му майка.
– Срам ме е от теб – каза тя, избърсвайки сълзите си. – Нито цветя за майка си можеш да купиш, а жена ти успя. Години наред живя на неин гръб и лъга всички ни. Щом тя си тръгва – правилно прави.
– Мамо, аз… – започна той.
– Излез – отсече Галина Филипова и посочи към вратата. – Не искам да те виждам.
Мартин се огледа безпомощно – към мен, към дъщеря ни, към майка си – но не намери подкрепа. След миг вратата на апартамента се затръшна.
Петя Калинова си наля коняк с трепереща ръка, пресуши чашата на един дъх и промърмори:
– А кюфтетата всъщност са много вкусни.
Никой не реагира.
Месец по-късно седях в кухнята на новата ни малка, но светла гарсониера. Всичко ухаеше на прясно боядисано. Мила пишеше домашните си на масата. В чиниите ни имаше елда с кюфтета – от обикновена кайма, без соя и без преструвки.
Телефонът иззвъня. На дисплея – Галина Филипова.
– Десислава Данаилова… – гласът ѝ беше необичайно мек. – Как сте?
– Добре сме – отвърнах кратко.
– Исках да ти кажа… извинявай. За всички тези години. За сина ми. И за себе си.
Мълчах.
– Той дойде вчера – продължи тя. – Пак искаше пари. Отказах му. Казах му първо да започне работа, после да се връща. Десислава… ще дойдете ли на чай? Напекла съм баница и сладки.
Погледнах към Мила. Тя се усмихна и леко кимна.
– Ще дойдем. В неделя – казах.
Затворих. Погледът ми се спря върху касовата бележка от стоматологичната клиника. Брекетите вече бяха поставени. Сумата дойде от Павел Родопски, а аз допълних с парите от продадената халка. Оказа се не златна, а евтина бижутерия. Мартин я беше купил от пазара за петстотин лева и ми беше разказвал как дал половин заплата за нея.
– Мамо – обади се Мила, – баба сега добра ли е?
– Не знам, миличка – отговорих. – Но поне разбра кой наистина се е грижил за нея.
– А татко?
Замислих се за миг.
– Татко е възрастен човек. Нека сам носи отговорност за себе си.
Мила кимна и се върна към задачите си. Аз си налях чай и седнах срещу нея. Навън притъмняваше, градът шумеше равномерно под прозорците. Осъзнах, че понякога, за да те чуят, не е нужно да викаш. Достатъчно е да вдигнеш капака и да покажеш истината такава, каквато е. Дори ако под него няма хайвер, а обикновена елда.
Казват, че човек се жени от любов. Аз се омъжих, за да разбера, че истинската любов не те кара да купуваш хайвер с последните си пари.
